През крайностите


Есперанс – Порт Аугуста, 13 - 17 декември


13 декември

Добро утро, Есперанс! Препоръките ни да дойдем са безкрайни. Всеки казва, че тук плажовете са най-красивите на континента. Е, хайде да проверим. За такива неща не се приема просто чуждата дума.


Като много други австралийски местности, Есперанс е започнал като телеграфен център. Свързвал е Албани на запад и граничният град Юкла (Eucla) на изток. Днес е голям туристичен център, потопен в безброй природни дадености. Заобикалят го пет национални парка, а плажовете под неговата опека не могат да бъдат лесно преброени. А „есперанс“ от френски означавало „надежда“. И ние с много надежда тръгваме към избрания от нас плаж.


Основната улица на града е панорамна. Минава покрай всички заливчета и пясъци, за които сме дошли тук. Очакванията ни бързо започват да се потвърждават. Наистина тук царица е Красотата. Да ви описвам ли пак синьото на океана и чистотата на пясъците? А скалите във водата и естествеността на цялата гледка?


Аз съм морско чадо. Цялото ми детство е минало по плажовете на северното черноморие. Но при нас в България всички те, дори и по-дивите, са си доста уредени, винаги пълни и ходенето на плаж е като някаква организирана дейност. Чадъри, шезлонги, хавлии, сандвичи, дини. Всеки плаж бързо се напълва с шарените катуни, дошли за няколко часа на море.


В Австралия такова нещо няма. Или по-точно почти никъде няма. Те пак са си плажове, но почти нищо не може да укроти дивотата им. Първо са толкова много и толкова големи, че трудно може някой от тях да се пренасели. И второ, австралийците си идват само с по една хавлийка. Не ти натоварват гледката по никакъв начин. Плажът си остава гол и недокоснат. Затова пейзажите тук все така ме впечатляват. Защото като чуя плаж, през главата ми преминава тази шарения, с която съм израснала. А тук не виждам нищо повече и нищо по-малко от Природата в естествения ѝ вид.


Избрали сме си плаж Туайлайт (Twilight) или Здрач на български. Предполагам, че тук гледките са по-незабравими точно по това време на есперанското денонощие, но ние идваме рано сутрин. Избираме го по една единствена причина – има си душове със сладка вода. Ако някога сте ходили на плаж с Ник, дори и на нискосолното черноморие, знаете, че той не се търпи покрит от солената вода. Бързо става непоносим за морски дейности, ако няма сладководно спасение наблизо.


Плажната ивица тук е дълга и бяла. Водата е аквамарин тук, тюркоаз там ... Вътре има скални островчета, които лесно могат да бъдат достигнати и изкатерени. Оставаме! Хавлиите са постлани, слънцезащитният крем е намазан, фотоапаратът е скрит на сянка. Водата е студеничка, така че първо трябва хубаво да се стоплим под сутрешното слънце. Пък и ако влезем още сега, Ник ще иска след това бързо да си ходим, а не е това целта на днешното упражнение.


Мързеливо се излежаваме докато новопристигналите не развалят тишината и спокойствието. Цяла ученическа група от въодушевени тийнейджъри и техните топки, ракети, ръгби или крикет оборудване. Нашата половина на плажа бързо се изпълва с плажни емоции и глъчка. А топките летят по-близо до нас от желаното. Това е знак за нас да приключим с препичането под слънцето. Влизаме смело във водата, правим няколко снимки, за да докажем, че и ние сме ходили на плаж в Австралия и това е.


На паркинга се засичаме с безброй други като нас, които търсят спасението на безплатните душове. Сърфисти, плажуващи, деца – всички се редим на опашка. Ред по ред, вече готови хвърляме мокрите бански, обличаме сухия кат и се качваме пак по колите, бусовете или караваните. Следваща спирка - Национален Парк Кейп Ле Гранд (Cape Le Grand National Park). Смятан за плажът с най-белите пясъци на Австралия. Една от теориите за светлия пясък на Уитсъндейс на източното крайбрежие е, че теченията го носят от тук.


Първата ни спирка е Свирещата Скала (Whistling Rock). Но преди да тръгнем да изследваме околността, приготвяме обяд. С Ник имаме нов патентована опция, която замества нахутената салата. Не е така бърз за приготвяне, но ни е пак много вкусен. Отваряме една консерва червен боб и набързо го намачкваме с вилицата докато ни писне. Смесваме го с всякакъв зарзават, който ни изскочи от кутията и го намазваме между две филии. Различно, засищащо и свежо.


Нахранени отиваме да чуем тази скала. Днес тя е решила да не свири за нас, така че си оставаме само с гледката към близкия плаж. Водата е пак в онзи наситено син цвят, а белотата на пясъка си личи от тук. Няма да слезем до него, защото ще отидем на Лъки Бей (Lucky Bay) – най-известният плажна този парк. Името му Късмет (от английски) идва още от първите мореплаватели докоснали се до него. След лятна буря, заобиколен от плитчини и скали, корабът на Капитан Флиндърс се оказал в този залив. Приютил ги до сутринта, когато екипажът успял да насочи кораба отново в открито море. А по време на престоя в залива, ботаниците на борда излезли на сушата, за да я обследват. От всички събрани екземпляри, около 80 процента били дотогава непознати на западната наука. Е, наистина голям късмет са имали.


И ето ни на най-чистия и бял пясък на Австралия. Едно нещо ще ви кажа ... Ако това е пясъкът в „истинската“ му форма, тогава какво е това нещо, за което ние използваме същата дума? Не си приличат по абсолютно нищо. Чувството под нас е неописуемо.


Първото сетиво, което усеща тази новост е „допирът“. Под краката си стъпваме на сбита, твърда повърхност. Почти като циментова замазка. След това „зрението“ ни забелязва, че на бялата земя не остава никакъв отпечатък от ходилата. „Слухът“ чува как стъпките скърцат като в прясно навалял сняг.


И ако случайно се поспреш на това чудо-невиждано, под крака ти бавно започва да се образува басейн от пясък - нещо като плаващи пясъци. Колкото по-дълго останеш на едно място, толкова повече тежестта ти избутва тази уж твърда повърхност и пясъкът малко по малко започва да покрива краката. Реално си потъваш, а видимо теренът си остава все така равен, сякаш нищо не го обезпокоява.


Вземеш ли пясък в ръцете си, се усеща като кинетичните пясъци, с които си играят малките деца. Сух, но лепкав. Точно като пресен сняг, но не е студен. Обмисляме да построим и снежен човек, все пак остават по-малко от две седмици до Коледа, но тогава се включва и четвъртото сетиво. На около пет сантиметра под повърхността, пясъкът освобождава остра миризма – доста неприятна. Достатъчно, за да застопори всеки креативен проект. Е, тогава тестът на „вкуса“ ще оставим незавършен.


Преди да влезем в кристално чистата вода се разхождаме по дългата ивица. Не знам дали сте виждали снимки на един плаж на Бахамите, където щастливо си живеят едни диви прасета и хората са заобиколени от тях. Тук прасенца няма, но има по-хубави животинки – кенгура. Разхождат си се като нас и смело се приближават за някоя паднала филия хляб. Пристигат, например, една двойка с бус и го паркират на самия пясък. Изкарват си един голям килим (да, килим), който постилат на пясъка, за да си наредят там пикника за деня. Но постелката им е бързо окопирана от едно кенгуру, което си реши, че те за него са я донесли. И нашето куче правеше така, ако посмееш да си приготвиш килимчето за йога на пода или пък недай-си-боже да падне някоя възглавница. По-надолу до една палатка се е наредило още едно кенгуру и не оставя семейството на мира, а се вре под техния навес. Сладки, сладки, ама и те са си все така нахални като всички други животинки.


Заради дългите плитчини, водата тук е сравнително топла и аз свалям всякакви бариери. Тук даже и за акули не се притеснявам – те как ще доплуват? Развързвам пареото и се засилвам на бегом да се мятам по вълните. Като малко дете. Ами така де ... писна ми все да се стягам, защото видиш ли сме решили да дойдем на лятна почивка в Австралия, а не някъде по-безопасно като Черно море например.


Ник минава през душовете, а аз по някаква причина решавам да пропусна. Преобличаме банските и се запътваме към къмпинга. Че кога мина денят? Но по пътя се сещам, че следващите няколко дни ще сме изцяло на безплатни места и душове скоро няма да видя. Грешката е бързо поправена. Ник намира през приложението безплатни душове по пътя. Ей така. Все едно тоалетна, ама си е цяла баня. С гореща вода, закачалки и даже се заключва. Никой не те чака отвън да им платиш, а вътре е чисто. Нищо не ѝ липсва! Как тук може, а в България и за най-мизерните тоалетни трябва да плащаш?


От няколко дни се говори, че от Пърт идва гореща вълна. 40 градуса на сянка няма да ни мърдат, а ние вече усещаме, че сме в началото ѝ. Тази вечер трудно ще заспим. Затова решаваме да се опитаме да я изпреварим. Вместо да минаваме бавничко през пустинята Нуларбор (Nullarbor) ще направим всичко възможно в следващите два дни да я минем на един дъх. И без това няма какво да се гледа в една суха пустош.


14 декември

Хайде! Предстоят ни 7 часа безспирно шофиране. Ник ще кара, аз ще наваксвам с дневници. Какво друго има да се прави? А пустошта е безрадостна, като онази в Северна Територия. Спирката за обяд е гола и мухеста. Има обаче, няколко птички, които да напоим с водичка и да ни разсеят от еднообразието на днешния ден.


За малко се сменяме с Ник и аз сядам зад волана. По принцип не държа да трупам шофьорски опит в Австралия, но за днес имаме само едно интересно нещо да минем, и ме гъделичка отвътре. Минаваме по най-дългия прав път на континента. 146,6 километра без нито едно завойче. На четвърто място в света – другите три са в САЩ или Саудитска Арабия. Не че много можеш да усетиш това, защото в тези безкрайни поля на Австралия, всички пътища са си прави така или иначе. Но ме бройте, че съм шофирала по този път-забележителност. Една точка за мен. Спираме да се снимаме на табелата в източния му край. И ние бяхме тук.


Утре ще пресичаме най-сетне щатската граница и този път помним, че може и да ни вземат всичкия зарзават. Затова скоро не сме пазарили, а днес правя някаква странна доматена манджа със сладки картофи и брюкселско зеле, за да ни останат само два лука, с които трябва да пресечем границата. Тях ще ги прежалим, ако трябва. Манджата отнема цял век да се сготви, а сме и нападнати от нещо като австралийския еквивалент на българските жътварки. Само дето тези са около четири пъти по-миниатюрни, пак толкова досадни и могат да се пъхат навсякъде. Качваме си вечерята горе в палатката, за да я спасим от гадинките, а те пак намират начин да се напъхат между мрежите на прозорците. Отново ли да обяснявам, че всички насекоми, които мислим за напаст в България, са всъщност добре дошли гости, в сравнение с австралийските им събратя?


15 декември

Снощи не спах. Бяхме се паркирали за вечерта на едно от безплатните места за почивка до пътя, но около нас не беше спрял никой. Всички страшни истории се въртяха в главата ми цяла нощ. Все чуваш за пострадали (или по-страшно) пътуващи и си мислиш колко глупави и наивни са били да се вкарат в такава ситуация. А ето, че снощи ние бяхме в нищото, сами, в палатка. Ако някой иска да ни навреди, абсолютно нищо няма да му попречи. Тук горе не ме е страх от животни, достатъчно недостъпни сме за тях. Но всеки зломислещ човек може да пука гуми и да се катери по стълби. Всеки шум от листо ми се струва като човешки стъпки. Докъм два часа нарочно будувах - от страх. След това успях да заспя, но пак се събуждах няколко пъти да си представям, че някой ни мисли злото.


Тази сутрин съм напълно изтощена сякаш след нощ на лудо пиянстване. А все още ни очаква дълъг ден. В Юкла (граничният град в Западна Австралия) спираме да пием кафе. Може да не ми действа добре, но сега имам нужда от енергията, която ще ми даде. Освен това преди няколко дни една от къмпинг съседките ни, ни предупреди да заредим гориво от тази страна на границата, защото само след 15 километра, цените са безбожни. О, как беше права! Тук зареждаме бензин за 153 цента. От другата страна специално минаваме през бензиностанция, за да видим разликата – 229 цента!!! Благодарим ти, незнайна съседке!


Още в първите километри на Южна Австралия спираме да снимаме статуя на огромно кенгуру, държащо Веджемайт до една висока колона с табели, сочещи основните точки на континента. Ще ви кажа малко за този нов щат, но първо да не оставям тази нова дума енигма. За не-англичани и не-австралийци – Веджемайт е нещо напълно непознато, само дето в Обединеното Кралство му викат Мармайт (Vegemite и Marmite). Това е от тези хранителни продукти, за което има пълно разделение. Или не можеш да живееш без него, или само от миризмата му ти се повдига.


Мармайт или Веджемайт обикновено се маже на препечени филийки върху малко масло. Субпродукт е от бирената индустрия, направен изцяло от остатъците мая. На цвят е кафяв, а като консистенция е гъст. Вкусът му е много силен и много солен. Ако някога сте опитвали директно кубче бульон, например телешки, има точно такъв вкус. Но на филийка. Ние с Ник сме от малкото хора, които могат да живеят в междинната точка. Аз мога да приемам в ограничени количества, смесен с други неща. Ник си го харесва и на филийка, но не е и зависим от него.


Териториално Южна Австралия (South Australia) е четвъртият най-голям щат Тук Долу, но откъм население се нарежда едва на пето място ... от шест. Подобно на Западна Австралия и тук населението е силно централизирано в столицата Аделаида (Adelaide). За сравнение – населението на следващия най-голям град на щата Маунт Гамбиер (Mount Gambier) е 45 пъти по-малко от това на столицата. Всеки щат на Австралия е известен с нещо конкретно. На Куинсланд казват „слънчев“, на Виктория пък „образователен“. Този е наречен за „фестивален“ или „винен“ център и също така е единственият щат, който граничи с всички други континентални щати.


И с тази ценна информация за щата, както и за веджемайт, можем смело на навлезем в същината на тази територия.


По пътя спираме в Пенонг (Penong), който е вече цветно декориран за предстоящите празници. Елхички от палети, дървени белобради дядовци, еленчета и шейни. Даже сламените бали на селото са наредени, а по тях са изрисувани снежни човеци или още елхички. Знаят как да създадат настроение в това нищо и никакво, пусто и прашно село. Пътят ни към мястото за обяд е осуетено от новите претенции на Бърти. От известно време, той отказва да задържа охладителната си течност, което означава, че на всеки два часа трябва да спираме, за да изчакаме двигателя да се охлади и да допълним вода в резервоара. Колко приятни неща от живота по австралийските пътища ... Да, това беше литературен сарказъм.


Въпреки, че вече отдавна сме в този нов щат, чак сега ни спират на КПП за проверка за биологични опасности. Ние уверено показваме двата лука, които са ни останали, а проверяващите не вярват, че друго няма в колата. Обяснявам набързо колко си изпатихме преди почти два месеца и те бързо разбират нашата подготвеност. А пък лукът не се смятал за опасност, така че въобще не е нужно да се озовава в кофата. Взимаме си го.


Както си шофираме спокойно, се паникьосвам. Тази вечер ще спим в платен къмпинг и рецепцията му ще има работни часове. С преминаването през границата, обаче, часовниците ни се прехвърлиха два часа и половина напред. Пристигането ни, ще е далеч извън това работно време. Звъним им, обясняваме ситуацията, молим ги да ни почакат. Окей, няма проблем, ще ни вземат.


Влизаме през портите чак към осем и половина, след като те работят до шест. Но отгорникът си живее в една от караваните тук, така че си оставя бирата само за малко. Не му се отключва днес офисът, така че ни праща директно на мястото, а утре ще плащаме. Къмпингът е покатерен на върха на една скала. Гледката към морето е прекрасна така отвисоко. Целият комплект е подреден и чист и си има всичко. Делим малката кухня с италианско семейство. Превзели са я за себе си. Хладилните са пълни, а манджите се готвят от сутринта. Утре сутрин ще видим, че бабата буквално е застанала да бърка сосове отрано, докато младите обикалят местността. Ти да видиш как пътува италианска фамилия.


Последният пътепис за 2019 година е официално качен на сайта. Има още две съботи преди края на годината, но с прииждащите гости няма да мога да намеря време за нищо. Лягаме си навреме. Тези допълнителни два часа и половина ни идват много добре.


16 декември

С часовата разлика днес се събуждаме готови за приключения. Разминаваме се с италианците в кухнята, прибираме си замразените бутилки вода при зеленчуците и си тръгваме. Влизаме в град Стрийки Бей (Streaky Bay) уж да търсим някакъв магазин (даже не помня вече какъв). Много обикаляме, но не можем да го намерим. Има, обаче, един кей, който изглежда перфектен за разходка.


Тук заливът не изглежда като да е много затворен и защитен и все пак океанът не мърда. Само едно леко вълнение, колкото да не е съвсем огледало. Но нито едно разпенване не виждаме. Това май не ни се е случвало на океански пейзаж. На Вселената трябва да благодарим, че ни доведе до тук. Или по-точно до тоалетните на връщане от кея, а даже мислихме въобще да не спираме в градчето. На вратата на кабинката ми има плакатче за туристическите места в околността. Отиваме на Пойнт Лабат (Point Labbatt).


На този нос живее колония от австралийски морски лъвове - напълно невъобразимо прекрасни. Гледаме ги от ръба на скалата, а те са налягали долу по пясъка и камъните. От такова разстояние трябва бая да се загледаш, за да се увериш, че не са умрели, защото мързелът им е прекомерен. Оставаме толкова дълго просто да ги гледаме през бинокъла и да им се смеем. На сушата са толкова спънати и нескопосани, а във водата изведнъж се разкрива несравнима грациозност. В нашето полезрение са сигурно стотина тюлена и всеки прави нещо различно. Ставаме разногледи да следим дейностите на всички. А и домът им е така невероятно красив - как да си отида като те нямат нищо против да сме им на гости. Е, виж как ни доведе тук Вселената.


След това се връщаме към оригиналния план за деня на Ник и се запътваме към други скални океански образувания на изток. За съжаление освен прекрасното ни отклонение сутринта, нямаме много късмет в остатъка от деня. Едната крайбрежна пещера е затворена заради нарушена пътека, във Ваната (The Tub) няма нещо особено за гледане, а стигането до Уконтичи Хил (Ucontichi Hill) е саботирано от превземките на Бърти. Охладителната течност е толкова загрята в резервоара, че чуваме бълбукането ѝ от купето на колата.


Спираме в първото село, за да оставим Бърти да си почине максимално. Намираме и фризьор, който да се справи с полудялата коса на Ник. Нали идва тъщата, не може така непредставителен да остане. Фризьорката, дали с желание или просто с търпение, изслушва историята на пътуването ни до сега. Пак събираме невярващи възклицания за лудостта, с която сме се захванали, ама това вече е естествена реакция.


Бърти издържа все пак да стигне до къмпинга, където се заемаме да го наснимаме и подробно да изброим всичките му екстри в обява за продажба онлайн. Ще бъдем обратно в Сидни след точно две седмици и е време да свикваме с мисълта, че ще се разделим с него. Че ще го предадем на следващите му обитатели и спътници. А тази вечер спазваме и задължителната ни коледна традиция – гледаме „Наистина любов“. Коледа не може да дойде без Хю Грант на Даунинг 10, Ема Томпсън наранена от Алан Рикман или Бил Ней гол с китара.


17 декември

Днес въобще нещо случи ли се? И това го има понякога - от моткане и невземане на решения, денят минава все едно не е бил.


Сутринта влизаме в Порт Аугуста, в който си мислим, че все пак нещо ще има да се види. Еми ... нямаше. А от жегата вече няма спасение. Безкрайното шофиране през Нуларбор ни даде точно един ден преднина. Сега я загубихме. Ник иска отрано да стигнем в къмпинга, но така се радвам, че си сменихме плановете. Какво щяхме да правим на празно поле толкова време – само да се сушим като стафиди.


С един оранжев картон под ръка се запътваме към местно кафене, а след това и към библиотеката. Ще правим табела за посрещането на мама и тати на летището. Знае ли човек ... може Австралия толкова да ни е променила, че те утре да не ни познаят на терминала. След неуспешния опит да нарисуваме коали, кенгурута и други австралийски животинки, преминаваме на семпъл но сигурен дизайн. Все пак се справихме, а после наваксах и с писането на дневниците, че като пристигнат, пак много ще изостана.


По пътя за къмпинга спираме два пъти за по петнайсет минути, за да оставим Бърти да се охлади. Доливаме вода. Утре сме пак на технически преглед, стискайте палци да оправят всички проблеми и успешно да стигнем в Сидни, този път в увеличен състав.


Пристигането ни в къмпинга съвпада и с това на мама и тати на летището в София. Чуваме се. Мама потвърждава, че всичко е минало успешно и чакат на гейта. Толкова се е притеснявала дали няма да има някаква грешка, че сега чак и се плаче от успокоение и от вълнение. Все пак нещата ще се случат както са запланувани. След вечеря събираме пълния багаж, за да можем утре да станем и да тръгнем. Колата трябва да влезе в сервиза възможно най-рано. Лека нощ, Бърти, спи спокойно. Лек полет, мамо и тате! Само 24 часа!


Крайностите на Австралия са популярни за всички. От Нищото до Всичкото. Постепенното опознаване ни е ясно. Но дори и ние досега не ги бяхме преминавали от едното в другото толкова рязко. В единия ден сме по прекрасното обилие на националните паркове, а в следващия безусетно прекосяваме стотици километри пустиня. В рамките на 48 часа. На едни нищо и никакви 100 километра.


Останете си Вивид,

Вася (и Ник)



следващ пост < Vivid Key > предишен пост

Vivid Key

© 2020 от Василена Коларова

АБОНИРАЙ СЕ ЗА ИЗВЕСТИЯ:

  • Facebook
  • Instagram
  • Pinterest