Епицентърът на "Там Долу"

ENGLISH POST

Сидни –7 до 13 септември


Чували ли сте английския израз „Там Долу“ („Down Under“)? Отнася се за едно много специфично място на нашата планета; това, за което всички имаме скрити и нескрити блянове; това, за което сме чували толкова истории за зли змии и страшни паяци; но също и онова, на което ги няма нито змиите, нито паяците. Терминът „Даун Ъндър“ се използва, гальовно да обобщи Океания – земите на Нова Зеландия и Австралия. Те всъщност ни най-малко не си приличат нито по климат, нито по флора и фауна, но защото са си така близко една до друга, вървят като две сестрички.


И двете – там долу, в южното полукълбо. Толкова далеч, че могат да съществуват само като вечната мечта на пътуващия по душа. Толкова далеч, че като дойдеш, оставаш за дълго. Толкова далеч, че са страшни думи за майки на европейски деца – отидат ли, връщане може и да няма.


Но пък не е чак толкова далеч, че да ни спре да дойдем. А щом ще сме тук, ще сме пълноценно тук! До Нова Зеландия няма да стигнем в тези разкази. Тя ще е земя за следващи пътешествия. Но съм сигурна, че вече знаете - Австралия ще я изръшкаме до дупка!


Австралия! Нека си признаем, че ние севернополукълбовците не знаем толкова много за тези южни земи. Дали заради кратката им модерна история (заселени едва в края на XVIII век) или заради така далечното им местонахождение от нашите географски ширини, Австралия е земя на малко общи познания. И затова си мисля, че мога да позная какво ви минавa през главата, когато чуете за нея: кенгурута и плажове най-вече, ама и още нещо. Нещо толкова голямо, че може би е единствената истинска неприродна забележителност, която ни дърпа към този далечен континент - Операта в Сидни! Нали познах!?


Сидни със своята Опера е може би най-познатият ни град Там Долу. Чували сме за Мелбърн, Канбера и Бризбън, ама можем ли реално да си ги представим? Да им припишем някоя страхотна сграда или невероятно природно явление? (Е, ако сте обсебени от Австралия и сте я посещавали – сигурна съм, че вие можете. Аз на другите говоря, защото и аз бях като тях преди по-малко от три месеца.) Сидни служи като една неофициална столица на Австралия, както Ню Йорк на САЩ – знаем, че не са столици, но те са културните центрове, които ни теглят натам. Там, където всичко се случва – в Епицентъра.


***


7 септември

Не сме спали вече над 40 часа, но няма и да спим още. Ако искаме бързо да преминем на австралийско време, трябва да спим като местните. И ще чакаме. Ама за да чакаме, ще се наложи да излезем навън, защото познайте какво ще се случи, ако останем вътре. Намираме се в квартал Розел. Улиците са ветровити, но дори и през уморените ни очи започваме да откриваме, „че вече не сме в Канзас“. В Оз явно не се ходи само с летящи къщи - и самолетите вършат работа.


Птици, дървета, цветя, къщи, океан – толкова много неща, които не сме виждали до сега. Архитектурата ми напомня на Ню Орлиънс (не че съм била, ама по филмите така изглежда) със своите балкони и най-вече орнаментиката на парапети, колони и огради. В Европа почти съм добила имунитет към къщи и малки улички. Тук искам да снимам на всяка крачка, защото е така ново!


Но същевременно сме и твърде уморени да поемем града. За момента той само преминава покрай нас, пресвятква, колкото да ни държи будни. Утре ще го гледаме, истински, свежи и готови за Сидни.

8 септември

10 часа сутринта е, което означава, че сме спали 16 часа. В началото реших да го скрия от проверяващите ни от Европа, ама те пък никак не се изненадаха - дори и тези, които сън не спят, когато са на ново място. Явно е социално прието да изтървеш повече от половин денонощие, когато преди това си прекосил континенти и океани. Ние сигурно и още можеше да спим, но приключенският дух вече беше отворил широко очи в очакване, а и коремчетата ни се бяха поизпразнили. Тръгваме!


На десетина минути от нас е спирката на трамвая и заради хълмистата натура на нашия квартал вървим с гледка към ситито. Сканираме си Опал картите и се приготвяме да бъдем пренесени в един нов свят; да минем през дрешника или перон 9¾. Може да си мислите, че магията на Нарния и Хари Потър няма как да е приложима на нашата планета Земя, но аз мисля, че по-подходящa няма. Защото я виждам. Сидни наистина е един нов свят на моята Земя. Място като никое друго, на което съм била. Мегаполис без равен в Европа.


Минаваме през централната улица и покрай всеки голям, по-голям и най-голям небостъргач. Със сигурност не сме в Уорингтън вече. Но днес е неделя и както бързо ще разберем, в Австралия неделята е ден на затворените врати – поне на магазините и ресторантите. А ние и мобилен интернет още нямаме, че да помолим чичко Гугъл за помощ в намирането на закуско-обяд. И все пак се натъкваме на едно от най-хип местата за неделен брънч в Сидни – горе на покрива с гледка към марината и Mорския музей.


Заситили коремите, е време да прехвърлим вниманието към нуждите на фотоапарата и душата и тръгваме по алеята с цел – Операта. Първо си оставяме очите по жилищните сгради до марината и очевидния различен подход на тукашните архитекти, сравнен с делата на европейските им колеги. После ахкаме и на променадата и споменаваме ландшафтните ѝ специалисти. Няма как да не се наснимаме тук, а още повече, когато и Харбър Бридж (Пристанищния Мост) влезе в кадър.


Невероятно е да си помисля, че съм тук, където мечтаех да бъда. И както си го мисля в подножието на моста, изведнъж поглеждам на дясно ... „Ник, погледни на дясно!“ Ето я! Бижуто в короната на Сидни. Бяла и в цялата си прелест. Тегли ни да вървим към нея. Операта!


А пътят до там ни зашеметява с всяка следваща стъпка и с всеки нов ъгъл, гледащ към тази прелест. Ник дори намира една точка, от която панорамната снимка включва историята, архитектурата и бирата на Сидни – доковете, моста, Операта, и остъклената пивоварна на James Squire.


Продължаваме да се приближаваме и да откриваме. Натрупват се толкова подробности, които сега виждам, а не съм знаела! Снимките, които гледаме в Европа не показват тези “дреболии”. Като за начало – парадното стълбище води към три отделни сгради, в които за съжаление не може да се влезе (освен може би в кафенето). След това забелязваме, че конструкцията е бетонна, а бялото покритие са всъщност безброй плочки, които даже не са всичките бели. Групирани са в отделни пана, рамкирани в бежово. Сега вече, щом видя мидените форми, ще си представям този детайл. А ако търсите перфектната снимка, качете се на стълбите насреща, които водят към парка. В „златния час“ е златна гледка. Но имайте предвид - снимките не могат ни най-малко да се доближат до чувството да бъдеш точно тук!


След това силно усещане решихме, че заслужаваме нещо специално. И затова намерихме най-префърцунения бар в Сидни във Виктория Билдинг, където платихме безбожни пари за два коктейла. (Ако и вие търсите нещо да последва удоволствието от гледката на Операта, може би, останете на баровете на пристанището. Струва ми се, че ще е по-специално преживяване.) Но тук намираме и интернет, който за пръв път ни позволява да си говорим с Европа в реално време, да споделим вълненията от дългото пътуване, както и от първия ни ден в Епицентъра на Там Долу.


На история в Инстаграм споделих три снимки, на които написах „Ние“ „Обичаме“ и „Сидни“, защото е истина. Започвам да разбирам защо толкова много хора не ни повярваха, като казвахме, че няма да останем в Австралия. Може би няма да е чак толкова лошо ;).

9 септември

Днес е денят, в който започнахме търсенето на нашия бъдещ “дом” за пътищата на южния континент. Но тази история си е приключение сама по себе си и затова ще отделя разказите за следващата седмица. Ако си мислите, че дните ни от тук нататък са много къси и непълноценни, то е само защото пропускам часовете в търсене на перфектната кола. Не сме си губили ценното време, обещавам!


Понеделник е и е време да свършим административните задачи, като да се сдобием с мобилен интернет, че представяте ли си двама 24-годишни да преживеят 4 месеца без достъп до Фейсбук и Инстаграм. Е, и да не се губят в отдалечените местности, които ги очакват. Процесът е по-болезнен от очакваното поради блокирани телефони, забавяне на активиране и сложни банкови транзакции. Но момичето в магазина е търпеливо и най-сетне си тръгваме с по 60GB мобилни данни на човек, което е далеч повече от необходимото, но е и най-изгодната оферта. Ще има да си киснем във Фейсбук ...


За днес имаме билети да посетим Tower Eye (Кула Око) – най-високата сграда на Сидни, пригодена да разкрие тайните на града с 360-градусова панорама. При купуване на билетите трябва да избереш времето, в което ще посетиш кулата – предиобед, следобед или надвечер. Ние се решаваме на последния вариант, като идеята е да се качим преди залез и да видим Сидни в дневна, залезна и вечерна премяна. Ще има да чакаме доста, а на нас ни е студено. Все още е ранен септември (представете си 9 март в България) и температурите не надвишават 18оС. Иска ни се да се приберем някъде на топло, но хем не ни се седи в някое кафене да си губим ценното време, хем няма как да успеем да се шмугнем в някой от музеите. За това се моткаме по улиците, пазарим някои неща, за които отдавна сме си мечтали и продължаваме папарашки да снимаме небостъргачите изпод полите им.


Идва време да се качим и след като няколко пъти се губим из мола, който е основа на кулата, най-сетне намираме входа. Минаваме през 4D филмче за Сидни, а после и през зелен екран да се снимаме – атракции за туристи. Но се качваме в малкото асансьорче и навреме пристигаме на платформата.


Днес слънце не изгря и там горе небостъргачите-великани на Сидни не са окъпани в светлината, на която се надявах. Притеснявам се, че и залезът няма да ни се покаже изпод сивите облаци, но за мое огромно фотографско щастие сивеещите сгради, започват да се оцветяват в оранжево и розово. Надеждите ми за уникален залез не са убити и слънцето пробива, изливайки всичките си цветове под сивотата, за да ни изпрати и да отстъпи място на дълбокото, тъмно, синьо небе. Снимките са спасени!


Светът обикновено се приготвя за сън със залеза, за края на един ден преди началото на следващия. Но Сидни сякаш няма никакво намерение да поспре. Докато ти висиш във въздуха, затворен между стъклата, той си живее – офисите светят, хората работят, улиците са пълни, Операта пее в светлина. Аз снимам без да предполагам, че следващият кадър ще засенчи сегашния, а после идва и следващ на следващия и още един и ...


Но идва време и да слезем и да стъпим здраво на земята и … нещо се е променило. Ако като мен не сте били в метрополис като Сидни, той може да ви се стори едновременно поразително вълнуващ и доста скучен. Колкото и да ти се иска, не можеш да прекараш цялото си време по централните улици вперил поглед към висотите на града, а гледките на нивото на окото са магазини, както навсякъде другаде. Но сега виждаме града по различен начин. Вече официално сме се запознали и сега свързваме двете му половини натурално. Разпознаваме структурите, които изследвахме от там, от горе. Може да сме се възхищавали на архитектурата преди, но тя беше все пак далеч от нас. Сега е близо, защото и ние бяхме там горе - в небето, където се подвизават тези гиганти.


Част сме от Сидни.

10 септември

Туристическият ни ден днес започва късно – доста след обяда, но пък правилно - с посещение в Музея на Сидни. Докато купуваме билетите, ни предлагат да се включим в безплатна беседа, което се оказа доста добро решение при не така пълноценната експозиция на музея. Разказът на екскурзовода ни преведе през живота на първите заселници на Сидни (кръстен на Лорд Сидни през 1788 г.) и техните взаимоотношения с местните Аборигени – тема, хвърляща тъмен облак върху кратката история на Австралия, която и без това е силно свързана с изселване на затворници (но за тях ще си говорим на друг етап). Младежът с диплома по италиански Ренесанс успешно ни предаде същината на кратката история на нас, разглезените от старини европейски туристи и ни показа, че и 250 години пак е история.


И така, една идея по-знаещи за Сидни, решаваме да се придвижим към нова цел – остъклената пивоварна. Време е да наваксаме с малко административна работа – пътеписи, планове за колата и график за следващите дни. Но този път няма да се излъжем и отиваме на гледка! Сядаме до прозорците, защото от тук насреща ни се кипри Раковината на Сидни и с австралийска бира в ръка не можем да й се наситим. Оставаме тук възможно най-дълго преди да прегладнеем и с неохота се разделяме отново с Операта. Но пак ще дойдем!

11 септември

Типично за нас, тази сутрин проспиваме алармата и се събуждаме час по-късно от планираното, заради което идеята да поседнем в някое кафене и да работим час-два напълно излита през прозореца (той нали е счупен - лесно излита). Събираме набързо багажа, изнасяме се от хостела и се качваме на няколко автобуса, за да стигнем до другия край на града, където ще сме на квартира. Колата ще е готова след три дни и ние решихме, че не желаем да продължим да се самонаказваме в хостела. Отиваме не къде да е, а към Бондай Бийч (един от най-известните плажове в цяла Австралия).


След спирка за брънч се запътваме надолу по баира (не забравяйте, че пак сме бременни камили) и ни се разкрива невероятна гледка към плажа. Сякаш нас чака да му се нарадваме. Разбира се, за да ни е трудно, влизаме в грешния вход и качваме и слизаме стълбите два пъти. Но още с първата крачка в апартаментчето съм на седмото небе. С някои малки промени си личи, че собственичката има вкус за дизайн като моя. А дори и без гледка към океана, не можем да се нарадваме на джунглестия квартал.


Преобличаме се по като за плажна разходка и излизаме. Тази част от брега е пълна с малки плажове и специално конструирана морска пътека свързва Куджи Бийч на юг с Бондай Бийч на север. А между тях са плажовете Кловли, Бронте и Тамарама, както и безброй платформи с неповторими гледки.


Преминавайки през зелен парк, стигаме до пясъка на Бронте Бийч с не много плажуващи хора на брега, но пък доста сърфиращи във водата. Отнема ми време да пренасоча обектива в ръцете на Ник от сърфистите, към мен и гледките, които служат за прекрасен фон. Голямо зяпане им зяпа и бая го засърбяха ръцете да се качи и той на сърф.


Пътеките между плажовете разкриват невероятни гледки, сякаш океанът се опитва сам да се надцаква и да ти показва колко по-красив може да бъде с всяка секунда. Дори на връщане, слънцето се включва да помага като влиза в златния си час и тогава душата започва да прелива, след като до сега така обилно се е пълнила. Някой ме попита днес, дали Австралия е наистина толкова красива – Да, наистина е! Природата тук си знае работата и далеч надминава уменията на човека. Мислех си, че Операта ще е кулминацията на Сидни, но всъщност не може и да стъпи на малкото пръстче на Макензи Пойнт и погледа към Тамарама Бийч.


Стигаме и до Бондай и моментално виждаме защо всички го знаят (Кой не знае Бондай Бийч? Кой не е чувал за него?) – може да не е най-природно красивият, но със сигурност е най-големият и явно обича да е дом на сърфисти с всякакви умения. А на австралийското крайбрежие, по-важно място от плаж за сърфисти няма. Познайте дали Ник не го изтървах пак да се вълнува от триковете на умелите озита (галено наименование за австралийците).


Вървейки боси по плажа, изпробваме шокиращо студеният океан. Като черноморско дете не знам дали някога ще разбера позива на океанското плажуване (или моржуване), но тукашните гледки може и да са достатъчни да ме доведат през горещ летен ден. А иначе, явно ще трябва да се науча да карам сърф...

12 септември

Започваме деня по-бавно от обикновено – по график ще ходим в „Луна Парк“. И тъкмо да си обуя обувките и Гугъл взе да ни обяснява, че паркът е затворен днес. Е, браво бе! И айде пак сядаме да мислим какво ще се прави цял ден.

Измисляме разходка на север до Фар Хорнби на Уотсън Бей. Прехвърляме се по няколко автобуса, купуваме си веган сладолед и тръгваме да се катерим към платформите с гледки и бавничко стигаме и до фара. Тук е територията на местните, туристите са малобройни (и малко развалят пейзажа). Гледките от тук на запад са към ситито и разходката се превръща в неочакван символ за баланса между спокойствието до океана и безспирността на града. Как да не се почувстваш специален с такъв философски фон, докато преоткриваш размерите и красотата на Сидни.


След тази нетуристическа разходка се решаваме на една доста по-туристическа дейност – качваме се на ферибот. Знаем, че качвайки се тук ще стигнем до централното пристанище с перфектната гледка към Операта и моста. Може да е просто друг вид градски транспорт, но можете ли да сравните гледките от някакъв си автобус с тези от лодка в центъра на залива. Дори и облаците се пренареждат, за да направят снимките ни драматично-впечатляващи.


След обяд се насочихме към Ботаническата градина, която е във всеки списък с туристически забележителности на Сидни. Имах аз едно вътрешно чувство, че не ми се ходи там и предполагам точно то ни водеше по тази пътека. Малко преди входа на градините минахме покрай художествената галерия на Нов Южен Уелс (областта, чийто център е Сидни) и нещо ме кара да се загледам в трансперантите между колоните на фасадата. Снимката е на Кристо при опаковането на австралийския бряг, а входът е свободен. Уморена съм и не ми се гледа цялата галерия, но не мога да не вляза, за да видя присъствието на Кристо в този край на света.


И ето, че централната галерия, тази, която те води към всички други зали, предлага постоянна изложба за Кристо. Табелките са надписани с „България/САЩ“ и малка част от световните му проекти са на показ. За човек, който специално е проучвал творчеството на художника за училищен проект, нямаше нищо ново. Но все пак не можем да отречем колко впечатляващо е да видиш българина като фокусна точка тук. Дори и той да не е така горд да бъде част от нас.


Разглеждаме набързо останалите зали, но така и не стигаме до Ботаническата градина, както и предполагах. Е, ще трябва да оставим нещо за гледане като се върнем след четири месеца с мама и тати.

13 септември

Днес е последният ни пълен ден в Сидни и колата ще е готова за вземане следобед. Хич да не е – много се вълнуваме! Но дори с перспективата за приключения в този град, който вече така харесваме, решаваме да се поспрем. Обикаляме нон стоп вече 5 дена подред, след изтощителни два дни в самолети и по летища. Днес нямаме сили пак да тръгнем по улиците, които вече осезаемо се стоплят за лятото. Същевременно снощи получихме сватбените снимки (800 кадъра) и е време да започнем да ги подготвяме за благодарствени писма и споделяне с гостите ни. Пък и дневникът пак е доста изостанал. За това сядаме в едно кафене и с кафе и сандвичи наваксвам отново административно докато Ник работи.


Когато батериите на лаптопите свършват, а на телата ни са се позаредили, тръгваме обратно към квартирата по дългия път. Натъкваме се на Кловли Бийч, може би най-малкият между Куджи и Бондай, но също така май ще ми остане любим. Заради формата на дълбокия залив вълните се разбиват на около 50 метра от брега и (по моята логика) позволяват на частта за къпане да се стопли много по-качествено. Не че влязохме, но не пречи да си мечтая. Връщаме се обратно към Бронте Бийч по панорамната пътека, под гробищата. Гледките и тук са безмълвни, но май не чак толкова, колкото Макензи Пойнт.


Връщането ни в квартирата е точно навреме, за да се натоварим на автобуса и да отидем да си вземем колата и с това туристическата програма в Сидни приключва ... за сега. Времето, което ни остава ще бъде прекарано по магазини, държавни служби и далечни гаражи, за които ще разберете скоро. Но това не намалява любовта ни към метрополиса.


***


Дори и сега – 17 000 км по-късно, все още не сме намерили град, който да ни срази повече от Сидни. Всички ни питат кое до тук ни е впечатлило най-много и Сидни е винаги пръв в списъка. Дори и преди националните паркове, които също така пълнят душата. Може би Пърт би могъл да се конкурира за първото място, но в момента, в който пиша тези думи, Сидни е все още епицентърът не само на Там Долу, но и на нашето пътуване.


Останете си Вивид,

Вася (и Ник)

следващ пост < > предишен пост

Vivid Key

© 2020 от Василена Коларова

АБОНИРАЙ СЕ ЗА ИЗВЕСТИЯ:

  • Facebook
  • Instagram
  • Pinterest