Екип Симс на остров

ENGLISH POST

Съншайн Коуст и Остров Гари, 1 – 2 октомври


1 октомври

Започваме деня малко по-хладно от обичайното. Снощи ни наваля хубаво. Добре, че предвидихме да се наместим на вътрешното легло. Студеният дъжд диктува да започнем деня с дълги панталони, късите гащи днес ще са неподходящи.


Първата спирка днес е горският парк Будерим (Buderim Forest Park) и сравнително кратка разходка до водопада му. Още от сутринта и двамата сме в много добро настроение и с голям кеф тръгваме по пътеката. Отдалеч се чува детски глъч, явно днес е ден за първооктомврийско къпане в студен водопад. Не чувствам параноята, която обикновено ме гони. Дори и сред буша тук, не ме притесняват неочакваните животинки. Завиждаме на децата, снимаме се зад водната стена, катерим се до ръба на каскадата и се гушкаме. Започва леко да ръси дъждец и това само прави изживяването по-незабравимо. Хубаво е да ти е истински хубаво.


След Будерим следваме туристическите препоръки за местни забележителности и отиваме в най-големия замък на Австралия! Ха, каква пародия ... Но какво може да се очаква от държава, чиято история няма и 200 години. Построен без никаква друга причина освен туризъм, този смешен замък ни забавлява дълго време, докато изчакваме да отмине бурята. Дават ни и загадки и игри, с които да претърсим всяка зала. Бутафорни декори, тронове и смешни кралски манекени ни заобикалят, ама на нас ни е хубаво и различно. Посещаваме и прилежащия музей за кукли, които разбира се изсмукват душата ти с порцелановия си поглед. Но ние пак се кефим ... в крайна сметка ще можем да се хвалим, че сме били в най-големия замък на Долната Земя.


След като става ясно, че дъждът няма да спре, претичваме до Бърти и се преместваме в центъра на Слънчев Бряг – този път няма даже и нужда от игра на думи, преводът е буквален (Sunshine Coast). Друга прилика между двете, обаче, не може да се намери, най-вече защото Съншайн Коуст си е морски град, а не просто курорт. Разходката покрай плажната ивица е голяма наслада, докато продължава да ръми върху нас.


Обиколката е и с крайна цел – място за обяд, което да има контакти, за да поработим малко. И без това няма какво толкова да се види, камо ли под този дъжд. Намираме не само храна и контакти, но и гледка към океана и оставаме - вглъбени в собствените си задачи, докато не затваря ресторантът, което ни се връща тъпкано. Толкова сме се увлекли в други дейности, че съвсем забравяме важните – първо, да запазим място за тур на Остров Гари, което е планирано за утре и второ - да намерим къде да спим тази вечер.


Успяваме в движение да свършим и двете неща, но е толкова късно, че се налага да шофираме по тъмно и мокро и по празни пътища, което не е много приятно предвид многото страшни истории, които сме чували. Къмпингът тази вечер е безплатен, което го прави и неосветен. А това за нас означава, че в тъмното ни най-малко не можем да се ориентираме в обстановката. Тоалетна ползваме клекнали до колата, а водата за рамен не ще да заври, колкото и време да я чакам ... (Едното няма общо с другото, честна дума!)


Лягаме си пак на долното легло, раздразнени защо се оставихме така без план до последната минута. Ако бяхме пристигнали тук по светло, щяхме да видим, че мястото е всъщност много приветливо и всички тревоги, които изпитахме снощи, нямаше да ни тежат. Е, учим се в движение ...


2 октомври

Благодарение на Гугъл пристигаме в Рейнбоу Бийч (Rainbow Beach) само две минути преди уреченото време. Щеше да е хубаво да пристигнем, знам ли, 10 минути по-рано, но Гугъл явно имаше други идеи и желания. (Ако не се усеща в текстов формат, това е сарказъм! Навигацията напълно обърка сутрешните ни планове с роботското си мислене.) Както и да е ...


Спираме на паркинга, заобиколени от огромни чудовища. Ако сме си мислели, че Бърти е голямо МПС, лъгали сме се. Тъй като Ник се занимава със запазването на тура, аз не бях подготвена за вида на превоза ни, който даже не мога да опиша. Не е автобус, не е и ТИР – нещо по средата ... Каквото и да е, е огромно, високо и със сигурност - 4х4!


В търбуха на чудовището сме 15. Водачът ни Дрю започва с шегите от рано. В момента е 7:45, а ние сме станали в 6! Приключението започва още преди да стигнем ферибота, като звярът минава през пясъците на плажа, добра подготовка за предстоящия ден. Е, може би да взема да ви кажа, къде отиваме.


Великият пясъчен полуостров (Great Sandy Peninsula), Великият пясъчен остров (Great Sandy Island), островът Фрейзър (Fraser Island) или островът Гари (K’gari Island) – много имена е преживял този остров. Първите две са му даден от капитан Джеймс Кук – през 1770 той малко се е заблудил има ли или няма връзка между острова и континента. След това историята на г-жа Елайза Фрейзър, съпругата на известния кап. Фрейзър, става емблематична за острова, като след корабокрушение, в което капитанът и екипажът загиват, тя оцелява, спасена тук. А най-новият вариант - Гари ни връща към оригиналното аборигенско име. Принц Хари даже табелка е положил тук преди няколко години, за да го затвърди. Очаквам, че следвайки съдбата на Улуру и Ката Джута, скоро никой няма да е чувал за Фрейзър Айланд и ще се говори само за Гари – затова и аз това име ще ползвам.


Със своите 1 840 км2 островът е най-големият пясъчен остров в света е защитен под егидата и на ЮНЕСКО. Капитан Кук не е бил в грешка, наричайки пясъците му велики. Островът е една от най-притеглящите турстически атракции около Бризбън и заради огромното си биоразнообразие и гео-образования. Ние сме тук организирано, за да видим максимално много!


На ферибота има поне още пет такива МПС-чудовища като нашето и няколко смелчаци с джипове 4х4. Ние също обмисляхме да се пробваме с Бърти, но правилно не се решихме. Всички пътници сме наизлезли, за да ни подуха вятърът рано сутрин и за да започнем вече със снимането на пясъчния остров пред нас. Сутринта е все още мрачна, схлупена и студена, но ние си носим пак банските, така че по-добре да започва да се стопля, викам аз!


Фериботът акостира, ние вече сме се наредили по седалките, чудовищата се изстрелват по пясъчния бряг (естествено със спуснати гуми, за да не нарушаваме несигурната настилка). Дрю е очевидно супер опитен, защото разказите му не стихват въпреки постоянните слаломи по пясъка, избягвайки вълните, изхвърлени клони и камъни или дирите пред нас.


Един от най-разпространените представители на животинския свят тук на острова е австралийското диво куче Динго и ние внимаваме в пейзажа, да не вземем да пропуснем да го видим. Дрю настоятелно обяснява отново и отново правилата за безопасност край зверовете – не се отдалечавай от групата; ако си сам и се срещнеш с диво животно, опитай се да привлечеш вниманието на групата, за да дойдат при теб – бройката би трябвало да уплаши животното; и със сигурност не се опитвай да бягаш от него, защото няма да си по-бърз.


И ето, че виждаме един Динго да се излежава на пясъчните дюни без много да се интересува от нас. Напълно разбирам защо са нужни тези предупреждения – това си е най-обикновено куче „улична превъзходна“, не много голямо и едно такова жълтеникаво. А като знам аз как обичам кучета, като нищо бих се опитала да го гушкам и милвам. Слушай правилата, Васе!

Дрю продължава да навигира, а ние отзад се чувстваме като чували с картофи. Не ни е първата организирана екскурзия в 4х4 каросерия. (Ако сте били на Газка (или Уазка) в Рила, Родопите и Балкана с нас, знаете за какво говоря.) Дюни и дингота от ляво, огромни и мощни вълни от дясно – жалко само, че от търбуха на звяра не се вижда перфектно навън, а и слаломите намаляват шансовете за фокусирана снимка. След около час по пътищата на Гари спираме за сутрешна кафе-пауза на самия плаж. „Моля, никой да не се дели от групата!“, ни предупреждава отново опитният ни шофьор. Докато си наливам чайче в преносимата чашка (за добър пример на групата), Дрю извиква „Екип Симс!“ Признавам си, че аз съм един от двамата Симс, а той ми подава торбичка със снаксове, надписани веган, защото бисквитките към чая не са подходящи за нас. „О, благодаря“ – не очаквахме специално внимание към себе си, особено след като едва вчера резервирахме присъствие. Правим последните сиви, зъзнещи, плажни снимки и се качваме пак.


Сега вече навлизаме в сърцето на острова, като първо минаваме през единственото селище тук с население 180 души – Юронг (Eurong). Сигурна съм, няма да се изненадате, че цялата населена местност е опасана от високи огради, за да държат динготата надалеч – все пак и деца се раждат тук. Сега вече се движим в дълбоки коловози заради туристите, които не могат да се научат да изпускат гумите си и изравят пътя. Подминаваме табелата на Принц Хари като сме успокоени бързо, че за него и Меган специално са изравнили всеки път на острова – няма да се лашкат, я! И ето, че около 45 минути след кафето, пристигаме на следващата забележителност.


Езерото Макензи (Lake McKenzie) е един от стоте сладководни водни басейна на Гари, но чистите води на точно това са изцяло събрани от дъждове – няма притоци или отоци. Затова тук отново получаваме бърза еко-лекция – по възможност никаква човешка материя не трябва да бъде внасяна в крехката екосистема на Макензи (ако ме разбирате за каква “материя” говоря). А, и никаква храна да не се носи на плажа, защото често цели раници изчезват благодарение на кучетата, а с тях обикновено и паспортите. Добре - разбрахме и ще внимаваме!


Е, няма да ви държа в напрежение повече – изкъпахме се! Но и слънцето проби, за да ни предразположи. Най-сетне се потопихме в австралийски води, било то и сладки, а не океански. Студена, но кристално чиста, синя, презареждаща. А пясъкът – бял, рохкав, но плътен- като пресен сняг. Дългоочакваният момент със сигурност удовлетвори очакванията ни. Оставаме на пясъка, загледани в тюркоазените води до последно, след което се преместваме на пикник. Дрю вече ни е наредил блок маса със салати, а основното стои топло на грила – за нас отново има предвидена опция. Запознаваме се с двойка от Англия и разменяме австралийски истории. Заговаряме се и със семейството с три деца, докато разпределяме плодовете по равно на групата.


И айде пак в търбуха. Този път обаче, след качествения обяд, лашкането започва да става изключително неприятно и слизаме с голямо желание на следващата спирка. Остров Гари си има и собствена дъждовна гора (отдавна не сме виждали такива, нали) и Дрю ще ни разходи през нея. Като цяло – дъждовна гора като дъждовна гора, но две неща я отличиха и завинаги оставиха отпечатък в спомените ни.


Дрю първо обърна вниманието ни към празното речно корито под нас, и с право. Там долу не е просто пръст, а реално тече вода, кристално чиста, невидима – като тънко парче стъкло върху земята, просто леко пречупва светлината и прави отблясъци. Водата е напълно годна за пиене, но заради историческото-културното наследство е защитена от ритуалите на първоначалните собственици на земята – племето Бучула (Butchulla), въпреки че те не обитават земите в днешно време.


А както наблюдаваме магията на водата, аз виждам Кингфишър или Земеродно рибарче (Kingfisher) – мъничко, ярко синьо с патешко жълти бузки и дълъг клюн. Първото и последното ни рибарче в Австралия (но не и в Азия), което се уплаши от нас и Ник не успя да го види в бързината. А над него кацнала и братовчедката му – нагло смеещата се Кукабура. Е, на кукабури се нагледахме за 4 месеца и най-вече им се наслушахме! Ако не сте чували невероятната „песен“ на кукабурата, пускам ей тук клипче – това не може да се пропусне! Тези австралийски „маймуни-вещици“ често ни будеха рано сутрин (ако някоя друга луда птица не ги превари), но не може да се спори за красотата им – пухкави и топчести хубавици! В края на гората Дрю ни събира около карта на пясъчния Гари, за да ни покаже маршрута, който днес сме минали. До един сме удивени, че той сочи само около 5% от Гари. Наистина ли само толкова сме видели днес? Размерите на острова наистина си ги бива!


За последно се лашкаме по изровените пътища, които Негово Кралско Височество не познава, излизаме на плажа, отбягваме вълните, спираме за три-четири дингота и скоропостижно сме отново на ферибота. Личи ни на всички колко сме изморени, защото почти никой не слиза от търбуха, а децата зад нас похъркват. Обратно на континента спираме за следобедно кафе и на „Екип Симс“ пак им е подадено веган пакетче. Преди да осъзнаем сме отново на паркинга на Рейнбоу Бийч и се сбогуваме с групата. Дрю ни изпраща с остатъка от плодовете и хляба, явно двамата с Ник му се видяхме нуждаещи се. Ех, колко са грижовни австралийците!


Разхождаме се набързо по Рейнбоу Бийч, да видим какво го прави рейнбоу (англ. пр. дъга), но не го откриваме. Уж някоя си скала трябва да изглежда като раирана с различни цветове, но ние нещо не ги различаваме. Айде, да си ходим, че да не окъсняваме. Качваме се в Бърти и се благодарим, че не се решихме да го вземем на Гари – сигурно щяхме да се справим, но никак нямаше да ни е приятно и спокойно. На излизане от селото подминаваме безброй шофьори, помпащи гумите си отново за асфалтовите пътища. Ние за това, например, не сме подготвени ни най-малко. А и виж, така колко много научихме от Дрю!


Тази вечер сме в къмпинг за ветерани – около нас се мяркат повече подскачащи кенгурута, отколкото хора. Възползваме се от последната дневна светлина, за да поошетаме и да се отпуснем след този дълъг и чудесен ден! Първият ни австралийски остров беше прекрасна подготовка за следващите 3 на куинсландска територия и още един на западно-австралийска. И до там ще стигнем ...

Останете си Вивид,

Вася (и Ник)

следващ пост < > предишен пост

Vivid Key

© 2020 от Василена Коларова

АБОНИРАЙ СЕ ЗА ИЗВЕСТИЯ:

  • Facebook
  • Instagram
  • Pinterest