Многото преди нищото

ENGLISH POST

Кернс и Зеленият Остров, 8 – 10 октомври


8 октомври

Днес пристигаме в Кернс - последният традиционно-цивилизован град на източното крайбрежие. Пътят не е дълъг, но е много горещ. Вчера се свързахме с компанията, от която купихме Бърти, за да ни препоръчат механик за климатика. След три дни тръгваме към сърцето на континента, към пустинята. Жегата там ще е непоносима без климатик. Затова още с пристигането в Кернс се запътваме към сервиза. Обсъждаме проблемите набързо и се уговаряме да оставим колата рано утре сутрин. И без това ще сме на остров, няма да ни трябва.


Тук ще спим на квартира, защото искаме да останем в сравнително централна локация, а там къмпинг няма. Стаята ни е в къща на семейство художници-аматьори и всеки сантиметър е изрисуван. Само дъщерята е тук през последните седмици, а стаята, която обикновено се ползва за ученици на обмен към местното училище, сега е свободна за нас.


Състоянието на Бърти е плачевно в момента. Като знаем, че ще можем да изпразним, изчистим и подредим всичко под истински покрив, сме се отпуснали и разхвърлията е страшна. Правим няколко тура да нахвърлим всичко в стаята и да запретнем ръкави. Наясно сме, че скоро тръгваме за пустошта и искаме да се постараем с приготовленията, за да не се окажем безпомощни някъде. Отделяме огромна купчина за пране, изчистваме кутиите с храна, напълваме хладилника, сгъваме и прибираме всяка вещ, която не е била на мястото си през последните дни. Всичко минава проверка качество, докато изслушваме последните минути от аудио-книгата ни с кеф.


Но аз пропускам най-важните обитатели на тази къща. Когато пристигаме, тя е празна, а оставената бележка ни предупреждава да не пускаме кучетата вътре, колкото и мили очички да правят. През деня мястото на дакелите Мъстард (Горчица – Mustard), Коко (Coco), Пикълс (Туршийка - Pickles) и Чили (Chilli) е в задния двор. Да не ги пуснем да влязат е най-трудната задача за деня.


Привечер домакинята ни се прибира и се впускаме в безкрайно описание на всичко за нас и за тях. Не мисля, че оставихме непокрита тема за дните, в които сме тук. Тя, разбира се пуска дакелите в къщата и ни разказва за семейната история – много кренвиршчета са минали през техните ръце и сърца. Къщата го показва – почти няма стена или рафт без снимка, картинка или фигурка на дакел. А тези просто искат внимание и целувки във всяка свободна минута. Коко е старейшината на семейството, на цели 12 години. Мъстард е по-малкото братче на 11 години. А Пикълс и Чили са сестрички, близначки едва на 6 месеца – можете да си представите колко енергия има в тези двечките. Мисля, че кучешка почивка е точно това, от което се нуждаехме.


9 октомври

Стандартна сутрин за източното крайбрежие: събуждане, миене на зъби, обличане на бански, пристигане на марината и качване на лодка към някой остров. Е, това поне изглежда като стандарт за нашите приключения.


Тази сутрин добавихме и екстра стъпка – да оставим Бърти на механик, за да се сдобие с работещ климатик. За щастие сервизът е по-близо до марината от квартирата ни, затова сме предвидили достатъчно време да се разходим пеша. Кернс не е пълен със забележителни улици и квартали и разходката ни е сравнително безсъбитийна. Подминаваме няколко магазина; дивим се на едно огромно миризливо дърво, пълно с прилепи; снимаме някоя друга по-интересна сграда. Успяваме да стигнем на касата за билети за Зеленият Остров (Green Island) достатъчно рано, за да имаме време и за закуска.


Билетът ни за острова е просто за ферибот, който да ни остави на другия бряг и после да ни вземе. Не е като островните екскурзии досега. Но за неекипирани туристи като нас, включва и наем на оборудване за гмуркане – шнорхел, маска и плавници. Още с акостирането на лодката ние се насочваме към първото отбелязано място за гмуркане - няма време за губене.


Тук рифът е съвсем на плиткото, заради което разнообразието от корали е сравнително малко, но пък рибите около нас са безброй. Не мога да повярвам колко населени са тези води в такава близост до хора. Самият остров е превърнат в курорт, следователно в тази екосистема има постоянно човешко присъствие. Големи или малки, шарени или бозави, с нормална или причудлива рибешка форма, самички или на пасажи. Невъзможно да се опише. Невероятно да се забрави! Чувствам се, все едно сме във водата за около пет минути, но съдейки по умората предполагам, че са по-скоро трийсет – часовникът го потвърждава. А така хубаво ми прогони и главоболието.


Излизаме, защото има още няколко места за изследване и искаме да ни остане достатъчно време за всичко. С тези ярки изображения в главата ми започвам да се замислям как бих могла да ги запазя по-дълго, пък и да ги споделя с други хора. Е как? Сувенирният магазин знае отговора. Предлагат два вида подводни камери. Първата е обикновен фотоапарат с лента – 28 австралийски долара за 28 кадъра. Другата е много евтино менте GoPro (марката камери за диви преживявания, която всеки иска да има). Знаейки колко струва оригиналът и сравнявайки го със смешните 60 долара за това жълто нещо, не мога да си представя, че би произвело нещо качествено. Но в очите ни тогава изглеждаше като по-правилната инвестиция, защото може да се ползва многократно и да снима видео, затова я купуваме и разучаваме скорострелно. Бързо му измисляме и име – НоПро. Мисля, че е много подходящо, особено знаейки съдбата, която ще го сподели в следващите месеци.


Преместваме се на другия плаж за гмуркачи и директно се засилваме към водата с новото жълтурче – Ник ще снима, защото по ги разбира тези неща. Животът тук долу също е прекрасен и пълен. И този път имаме фото-доказателства. А дали имаме? Работи ли въобще това нещо? Сега записва ли или снима? А сега? Нищо не виждам на екрана... Дай да пробваме селфи. А, батерията май свърши. Офф, остави го това. Явно няма да стане, дай да си гледаме рибките докато още имаме време.


Над нас на кея се движат хора - много подходящо, защото трябва да разберем колко е часът. Подвикваме на една двойка и получаваме търсения отговор. Между рибките, коралите и жълтото техно-чудо, времето е отлетяло. Все пак ще стигне, за да излезем, да пуснем по един бърз душ на открито и да се качим на лодката. А, и да накараме един човечец да си остави детето във водата, за да ни хвърли шнорхела, който Ник изпусна от кея минути преди потеглянето на лодката. Браво, Ник!


Това беше страхотно! Толкова много рибки видяхме. С коралите от Уитсъндейс преди два дни, сякаш добре ни се запълва картинката за подводния живот на Австралийското крайбрежие. Жълтото НоПро още не се включва, за да разберем дали си е свършило качествено работата.


От толкова много въодушевяващи преживявания и двамата умираме от глад и сме в пълна готовност да унищожим по един бургер с пържени картофки, особено когато е от любимата ни марка веган бургери. В очакване да ни звъннат за колата се разхождаме из улиците наоколо. Подминаваме още един огромен, безплатен обществен басейн като в Ерли Бийч. Снимам се на шарени мозаечни пейки. Купуваме си насипни бадеми и стафиди, поляти с шоколад от без-отпадъчен магазин. Като дете в магазин за играчки съм, щом видя такива магазини, защото в Англия трудно се намират, а тук са навсякъде.


Намираме и фризьор и най-сетне успявам да убедя Ник да влезе. Последната му подстрижка беше преди сватбата – преди 12 седмици! А той обикновено се подстригва на всеки 6 - готова бях плитчици да му плета. Той получава пълен комплект глезотии като измиване на косата, а след това и лек масаж на скалпа. Предлагат му и веждите му да пооправят, но той си ги харесва такива. И ето – най-сетне виждам Ник отново. Липсваше ми през тези 6 седмици. И нека не се смеем на новопоявилите се линии на тена при врата и бакембардите му.


Тъкмо сме седнали да пием кафе, защото няма чак толкова какво да се прави наоколо без кола, и ни звънят че Бърти е готов. Насочваме се пак към сервиза по пътя, който минахме тази сутрин, за да си приберем зверчето. Там получаваме пълно обслужване. Освен, че климатикът вече е оправен и работи, човекът прави и бърз оглед за други повреди. Механикът намира няколко минимални теча, които не са притеснителни, но е добре да знаем за тях. Доналива масло и ни изпраща в студената ни кола. И специално обръща внимание, че плащаме само за климатика и нищо друго, защото вижда, че не сме от най-платежоспособните, а пък не може да ни прати до сърцето на континента с неизправна кола. Ех, това австралийско отношение!


Прибираме се в квартирата привечер след пълен ден занимания, а има още работа за вършене. Поискахме позволение да ползваме пералнята, възползваме се и от хубава баня, за да се преведем във вид, а преди вечеря сядаме да посвършим и малко работа. Като например да видим какво е произвело НоПрото във водите на Зеления остров. Качеството е шокиращо ниско – като първите телефони с камери. По някаква причина самото нещо снима изключително отблизо - даже главата ти не влиза в селфи. И на всичкото отгоре, половината от файловете са повредени и не се четат. В същото време получавам имейл от едно момиче, с което се заговорих на Уитсъндейс. Тя имаше истинско GoPro и снима под водата и я помолих да ми прати записите. И ето, че имаме две подводни видеа за сравнение – на GoPro и на НоПро. Е, база за сравнения няма. (Ако искате доказателство гледайте видеото след малко, а после се върнете на поста за Уитсъндейс и вижте другото – сами ще се уверите. Ник се измъчи при обработката, докато се получи годно за гледане.) Заради което сме безскрайно щастливи и благодарни, че след няколко месеца ще се окажем притежатели на чисто ново GoPro последен модел – ама айде, детайлите ще ви ги спестя за Коледния пост.


Приготвяме вечеря, простираме, играем си с дакелите (Пикълс ми е любимата), обсъждаме плановете за утре, приключваме мъките с НоПрото и се насочваме към спалнята. Още един дълъг и пълен ден изживяхме днес. Заслужаваме да си починем в готовност за утре.


10 октомври

Закусваме дълго време. Сгъваме прането бавно. И към колата носим нещата едно по едно. Колкото по-късно тръгнем, толкова по-дълго време ще имаме с кучетата. Как да си тръгна, като има четири душички, които искат да ги обичаш? Не мога! Но няма как... Заключваме вратата, прибираме ключа в кутията с код и потегляме.


В следствие на разговорите ни с домакинята вчера и онзи ден, днес малко ще се откъснем от първоначалните планове. Вместо да потеглим директно на запад, днес ще се качим на север към клисурата Мосман (Mossman Gorge). Пътят ни е около два часа във вълшебно климатизирания Бърти – вече не ни притесняват външните жеги. Както бяхме инструктирани, не плащаме $11.50 за шътъл от туристическия център до дъждовната гора (но пък си взехме студени смутита от кафенето). Ситуацията е малко странна тук по този въпрос, но пък и нашите финанси бързо спадат.


Земите на Мосман се притежават и активно се управляват от местното аборигенско население (всички служители в центъра са аборигени), което също така живее до пътя на шътъла. Навсякъде в туристическия център има табели, които се опитват със всевъзможни заплахи да те откажат да вървиш пеш към гората и реката – горещо е, тясно е, дълго е, опасно е ... Но всъщност, както сами видяхме, пътят е абсолютно безпроблемен. Дали се опитват да намалят видимостта към селището си като те насърчават да ползваш бързото бусче, или просто се опитват да наливат пари в управлението – не знам. Но не ги платихме, извървяхме пътя вместо това и му се насладихме.


Селището е празно и бедно. Пътят минава покрай него, не през него и можеш да видиш къщите на първа линия – временни, сглобяеми постройки. Улиците са прашни и зеленина липсва, въпреки че сме заобиколени от гора. Хора почти не се виждат, въпреки че очевидно селището е смесено от мъже и жени. Не следват традиционните практики на аборигенските племена да се разделят двата пола. Деца никакви не се виждат. Странно. Самотно.


Стигаме дъждовната гора и ситуацията е – като си видял една, видял си ги всичките. Нищо ново или интересно няма. Табели обясняват, че може да видим казуари, което щеше да е невероятна гледка предвид малката бройка на индивите на континента, но не ни се случи това щастие. Стигаме и самата клисура – широка, пълноводна и живописна. И все пак - нищо в сравнение с реките в Стара Планина, Рила или Пирин. Щеше да е готино, ако бяхме съобразили да си вземем бански и да се изкъпем във вира с всички останали, но уви! Не че държа да съм негативна, но това място никак не ни впечатли, след като специално се придвижихме 80 километра в грешната посока само заради него.


Връщаме се по същия път, спираме да напазарим и се отклоняваме пак. Така и така сме в района, да вземем още нещо да видим. В 16:00 часа спираме на Барон Фолс (Barron Falls), но сме твърде гладни, за да тръгнем веднага към водопадите и чак сега вадим това-онова за обяд. Отваряме масата на паркинга и ядем що видим. Наобикаля ни типична австралийска дива пуйка или както ние ги нарекохме галено – гобъл (на английски това е думата за звуците, които издават пуйките – като мяу или кукуригу). Пуйките от буша са едни такива трътлести и смешни – черни с червена глава и ярко жълта гуша, която изглежда като шалче. Звуци не издават, но се врат нявсякъде.


Е айде, готови сме за водопада. Минаваме пътеката и заставаме на наблюдателницата. Какво прекрасно място. На тази платформа сме на нивото на началото на водопада, а под нас се разгръща дълбоко и широко ждрело. Водата е препречена от язовирна стена на върха, заради което само един-два ръкава се стичат надолу и образуват вирчета тук и там. Опитвам се да си представя как би изглеждала гледката пред нас, ако стената я нямаше – може би като мини Ниагара. Романтика!


Разбира се и от тук ще се намери какво да ни откъсне. Имаме още много път до къмпинга, а вече става късно. По пътя спираме на още една наблюдателница – Хенри Рос (Henry Ross Lookout). Тук на високото погледът е към ярко зелената равнина долу, преливаща в синия океан. Красиво е... ама да бяха отрязали и това дърво в центъра, че да не ни се пречка. Но както видяхме днес, животът е просто поредица от върхове и падове и колкото и да се опитваш, никога няма да е перфектно. И това е окей.


Къмпингът днес трябва да се отбележи, заради някои хобита на членове от семейство Симс, които биха го оценили. Ще спим в нещо, което бих нарекла убежище са влакове. Заобиколени сме от реставрирани или чакащи реставрация парни локомотиви. Навсякъде има различни стари табели свързани с железопътното дело. Въобще рай за влако-обсебени хора. Дали познаваме такива? ... (:D)


От утре – през саваната към пустинята! До първото истинско населено място Алис Спрингс (Alice Springs) разстоянието е 2 500 км. Бензиностанциите са на стотици километри една от друга. Дървета няма, водата е кът, магазините също. Всичко е много скъпо! Нямаме никакво намерение да спираме ненужно през следващите няколко дни и за това ще имаме нужда от здрави нерви. Истинска физическа и психическа подготовка за Дивото - заслужава си главното “Д”.


Идвате ли с нас?

Останете си Вивид,

Вася (и Ник)



следващ пост < > предишен пост

© 2020 от Василена Коларова

 Vivid Key by Vasilena Kolarova

Известие за пост / Post notification

  • Facebook
  • Instagram
  • Pinterest