Природа за философстване


Нортклиф - Есперанс, 9 - 12 декември


9 декември 

Днес започваме деня бавно и спокойно и си тръгваме от къмпинга, чак след като сме се наспали качествено и сме помързелували в палатката. Температурата ни го позволява. Как да не се възползваме? Пък и първата ни дестинация не е много наблизо, така че ако искаме пълноценна сутрин, само тук ще я намерим. 


Стотина километра по-късно спираме първо да видим група от Тингъл дървета (Tingle trees). „Какви дървета?“ сигурно се питате. Името им е аборигенско, за тези видове евкалипт, които са решили да нарушат всеки закон на физиката и биологията и са си разцепили ствола в основата. Може би за портал към някой магически свят. С широко разтворени завеси те канят да влезеш и да откриеш тайните им. 


Процепите са различно големи. Най-малките без проблем побират цял човек, а при по-големите има и снимки на паркиран бус в сянката на отвора. На повечето си личи, че са преживели пожари, защото полите им са черни и целите в сажди. Философката в мен (по бащина линия) си мисли, че това е нагледен пример, че ако си отворен за всичко, лесно може да се опариш. Но пък дори и с черна дупка в основата си, това са евкалипти великани – процъфтяващи и силни. 


В тази местност огромните дървета са толкова много, че хората са построили пътека между короните, за да се приближиш до същината на тези гиганти. Впечатляващи конструкции, които да те издигат там, където не би трябвало да можеш да бъдеш. Мостиците опасват голяма територия и правят примка около гората. Опитваме се да познаем на каква височина сме всъщност. Ник предполага 70 метра, но на мен ми се струват по-скоро като да са 45. Казвала съм, че терасата ни в Балчик е високо над морето - всъщност е на 50 метра над него. Така като гледам надолу, май няма толкова от платформата до земята. Аз бях по-права. На табелата пише 40 метра.


От висините се местим пак на плажа. Местност позната като Слоновите Камъни и Зеления Басейн (Elephant Rocks and Green Pool). ЕХА! Отново съм изцяло погълнат от красотата на тези морски гледки. Първо слизаме към слоновете. Удивена съм, колко много тези камъни наистина приличат на гърбовете на няколко огромни слона. Сякаш се крият един друг от слънцето, което си пече безпощадно и днес. За малко се раздалечават, за да ни пуснат да стигнем до пясъка, а в малкия процеп, вълните заливат краката ни. Май трябва да внимаваме за прилива на океана.


В главата ми бушуват мисли още от сутринта или даже от няколко дни. А спокойствието на това място сякаш ги засилва. Знам, че дойдохме в Австралия, за да се вдъхновим и сега изведнъж съм толкова готова да се уча и да създавам, а времето през деня не ми стига. Още не съм наваксала с дневниците, а вече обмислям идеята за цяла книга или как се разраства един дигитален бизнес. Сядам на скалите срещу слоновете, за да се заземя. Все пак как бих могла пълноценно да пиша за тези изживявания, ако главата ми е твърде заета да ги поеме и да им се наслади напълно. Докато Ник обследва местността, аз наблюдавам вълните и дишам дълбоко.


По камъните се прехвърляме и към зеления басейн. Спокойно, водата въобще не е зелена. Иска ни се да се потопим, но да проучим първо района. Според приложението, което все ни води, тук трябва да има душове, за да отмием солената вода. Но след подробно обследване, тези сведения се оказват грешни и решаваме да пропуснем къпането. Иначе трябва да си носим солта по телата поне до утре вечер. Може би ще поплуваме в океана до къмпинга.


Днес ще спим на Уютното Кътче (Cozy Corner). Помните ли човека, когото срещнахме край Дарвин, който обикаля сам от две години след няколко инфаркта? Той ни препоръча това място, защото е безплатно и много диво. Къмпингът е на няколко крачки от плажа – мечтата на пътешественика. Но тъй като не е платен, когато ние пристигаме, официално и двете му части са пълни. Успяваме да се напъхаме в едно не-място, толкова криво, че цяла нощ се изсухляме на една страна. Гледка няма, съседите не са особено приветливи, тоалетните са ни далеч. Пък и пясъкът е примесен с нещо и всичко, което се докосне до него почернява. Ама нали сме тук и си имаме бутилка вино на задната седалка ... 


10 декември

Как спахме снощи на този баир, не знам. Цяла нощ се опитвах да се избутвам нагоре, а пак се събуждах изцяло в долната част. Не се наспахме особено успешно, но вече е сутрин - нов ден. От палатката директно продължаваме надолу по баира и излизаме боси на плажа. Красив и голям. Няма жива душа около нас, само двамата сме. Водата е ледена, но се престрашаваме да влезем до колене. После, вече не следим времето - просто стоим под слънцето. Оставихме всичката техника в колата - няма снимки. Този плаж ще си остане само за нас.


Остатъка от предиобеда прекарваме по-активно в Национален Парк Торндируп (Torndirrup National Park). Следваме тълпата и слизаме на Процепът и Естествения Мост. Не очакваме много, заради което сме напълно зашеметени. Със своята мощ или пък може би и с помощта на някое земетресение, океанът е навлязъл в тясна, но дълбока пролука в скалата. Построили са платформа, по която преминаваме отвъд и заставаме над бушуващата стихия. Един от най-поглъщащите феномени, които съм виждала. С грохот всяка нова прииждаща  вълна се разпръсква в бяла пяна и полита във въздуха. При оттеглянето си, белите мехурчета се разтягат като нежна дантела върху безкрайните нюанси на синьото. Напред и назад, дишаме с вълнението на водата, медитираме хипнотизирано. Специално за нас някои пръски пречупват и спектъра на дъгата. Как ли изглежда това място при бурно време? 


Дочух разговор наскоро, в който едно момиче обясняваше своята привързаност към водата. Точно като моята, но тя добави и още нещо, което не беше стигало до мен досега. Водата – падащия дъжд или шума на вълните, са едно от величествата на природата, които са се запазили непроменени вовеки. Чувстваме вътрешно, че точно този звук е нещо, което далечните ни прародители, едвам човеци, също са чували. Както тя каза ... не е ли това монументална част от нашето ежедневие. Дадено ни от Природата даром! 


Трудно откъсваме очи от Процепа. Оставяме го зад себе си, за да видим и природния му събрат – Естественият Мост. Отредено им е да си съжителстват и да посрещат едни и същи гости. Бързо ни става ясно обаче, че единият просто лежи на лаврите на другия. Мостът се опитва да ни предложи подобно водно шоу, като внимателно ни е подготвил прозорче, през което да гледаме. Но океанът явно симпатизира повече на Процепа, защото там изсипва своята мощ и красота. За тук са само остатъците. 


За следващата спирка вече имаме големи очаквания. Помните ли океанските гейзери, които наблюдавахме на север? Е, и в този национален парк имало такива. И тъй като вече веднъж сме останали впечатлени, не можем да пропуснем възможността за повторение. Но още с подхода към пътеката, ентусиазмът ни започва да се разклаща. Всяка табела ни предупреждава, че дупките не винаги са активни и че трябва да се дойде на висок прилив, а той обикновено е рано сутрин. Слънцето високо над нас показва друг час, но ние ще се пробваме все пак ...  Риск печели, риск губи. Ще запомним само синьото на океана – не е тюркоазено, не е зелено, не е светло.  А е наситено дълбоко синьо без никакви сенки или осветявания – хомогенно и силно. Тежи си на мястото. Гейзери няма.


Обядът ни е сервиран в Албани (Albany) – тукашния град. Няма как да не минеш през него. Голям не е, но улиците му са подредени в архитектурна смесица от старо и ново. Уют и идилия. Сякаш в това градче всичко им е наред. Бизнесът върви, градините цъфтят, хората се разбират. „В който друго, освен да се влюбиш, просто няма какво да се случи.“ Ние двамата сме си влюбени - достатъчно ни е да попиваме идилията и да се зареждаме със спокойствие. 


От къмпинга днес не мога да се оплача, даже никак. Албани е на океана в дълбок и затворен залив все едно е езеро. Къмпингът е точно на брега на това „езеро“. И тук за първи път евтините места не са изтеглени назад без гледка, а са си на баша. Може завет да няма и палатката да се опитва да литне заедно с колата, но ние ще устоим - пейзажът го заслужава. 


Гледката ни е фронтално към Албани. Поляната е покрита с кълба бяла океанска пяна. Съседите ни са пеликани, а мястото ни - подкрепено от иглолистни исполини. Докато дойде време за вечеря, сме гушнати горе в одеялото и работим от леглото с гледка. А заедно със звездите ни удостоява с присъствието си и една почти пълна луна. Аз точно това исках през всичките тези месеци, това и нищо повече!


11 декември

Събуждаме се. Красотата си е още тук, около нас. Как просто да не си лежим и да не гледаме през прозореца? Времето минава неусетно. Изнизва се. Но и ние за никъде не бързаме. Събираме катуна бавнично и се благодарим за това място. Благословени бяхме да го видим.


Освен Улуру, в пустинята и центъра на Австралия има и много други места за посещение, но все така трудно достъпни от покрайнините на континента. По първоначален план по време на престоя ни в Пърт трябваше да посетим едно такова, но преценихме, че 330 километра в едната посока са прекалено много само за един камък. Е, сега от Албани някак си ни идва по на сгода, нищо, че пътят е даже по-дълъг. Ще пътуваме за там следобед.


Преди това ще се донасладим на хубавото градче в кафене и с лаптопите. Един съвет от нас ... Ако имате нужда от достъп до контакти, но нямате излишни пари, отидете си в местната библиотека. Ние не направихме така. Вместо това, няколко часа се срамувахме от себе си, че повече от едно кафе не искаме да си поръчаме, а на хората им окупираме масата в и без това пълното ресторантче. Чувствам, че ме гледат малко на криво, ама седнали сме вече. За нас ли си говорят там зад бара? Идва към нас ... дали ще ни изгонят? Офф, още едни клиенти влязоха – ей там в ъгъла има свободна маса, спокойно! Но няма как - накрая се пречупваме под укора и поръчваме и лек обяд. По-малко виновна се чувствам сега май. 


Пътят навътре в континента не е впечатляващ или различен. Просто ни води там, където искаме да стигнем. Самотен, прав и дълъг. Навигацията ни ориентира, че остават около трийсетина минути до къмпинга. И се случва инцидент! Най-ужасния за двама вегани, убедени в идеологията си. Заради шума на колата от шосето се вдига рояк синьо-зелени папагали. Красиви и нежни. Но по техен си тертип вместо да излетят надалеч от колата, те политат в обратната посока и се изпречват на пътя ни. Поне двайсетина са и за броени секунди ги подминаваме. Не се чу удар и никое от колелата не подскочи. Май сме окей. Но Ник е убеден, че в последната секунда точно пред колата е имало три папагала, а е успял да проследи само два от тях да отлетят живи и здрави. 


„Е, не бе, спокойно, нищо не ударихме“ – уверявам го аз. Но неговото шесто чувство го кара да спре. Ако случайно има нещо, предпочита да не трябва да го изчиства в къмпинга пред другите хора. Излиза от колата и лицето му замръзва в нещо средно между ужас и изненада. „Шегуваш се!“ – подвиквам пак от колата. Но и аз виждам, че на лицето му няма шега. Излизам да видя. В защитната решетка на радиатора здраво се е втъкнало малко синьо телце. Толкова качествено се е заклещило, че ни трябват помощни инструменти, за да го извадим. Не че има какво да му се спаси вече. Полагаме го внимателно в храстите до пътя и му се извиняваме сърдечно, че заради нас го е сполетяла такава съдба. То не го е заслужавало, а повече няма да му литнат крилцата. 


Няма как да не се сетя за този цитат на Йордан Радичков от „Ние, врабчетата“:  „Ако вие, деца, някъде по пътя си срещнете птича перушина, недейте я отминава. Повдигнете я от земята и я пуснете да полети и тя ще ви бъде много признателна. Защото една птица може да бъде мъртва, но перата и са винаги живи. Недейте отминава нашата птича перушина, деца, недейте отминава спомена на нашия живот, а го съживявайте!“ 


В къмпинга никой не разбра какви лоши вегани сме. Стигаме до него несигурно – на отклонението от главния път пише, че достъпът е затворен - разрешен е само за жители на градчето (което от тук не се вижда). Никой друг не може да влезе. Добре, обаче, друг път към къмпинга няма ... Ние ли нещо объркахме, този някакъв специален къмпинг ли е? Решаваме все пак да рискуваме и минаваме забранените 100 метра. Май все пак, щом сме за къмпинга, може да сме тук. 


Мястото е безплатно, но е по-оборудвано от други места, за които сме плащали много. Има тоалетна и водата е питейна. В транспортен контейнер и подредена кухня с маса, плот, мивка, микровълнова, електрическа кана за вода, тостер, газов котлон, пълен набор посуда и още толкова видове олио и подправки. Има си и библиотека с мека мебел. А даже има и малка пералня. Всичко е на база дарения – ако имаш нужда да ползваш нещо, оставяш колкото ти е на сърце. Или пък може да си оставиш ненужните вещи, които биха послужили на други хора. Е, такова не бяхме виждали и не бяхме и очаквали. Браво и благодарим!


Но и друго има. В уроците по английски с фокус върху Австралия сме учили за оградата за дингота – най-дългата ограда в света, построена, за да държи дивите ендемични кучета надалеч от разрастващите се ферми на заселниците в Сидни, Мелбърн и Аделаида. Но по световните класации, Австралия има и втората най-дълга ограда. Тя е позната на местните западно австралийци като ограда за зайци. В края на XVIII век първите заселници внесли зайци в Австралия, но те не били проблем до средата на XIX век когато пуснали едни 24 заека на воля. Трябвало да се ползват за развлекателните цели на мъжките ловни дружинки. Че какво могат да направят няколко заека? Най-вече могат да се размножават. Като зайци! 


Като нов и непознат вид в и без това сложната пустош на Австралия, тези зайци мигновено превзели всяка територия, до която се докоснали и унищожили всичко зад себе си. В началото на следващия век в Западна Австралия осъзнали, че до тях все още не е стигнала тази напаст и решили да вземат превантивни мерки. Построили тази ограда да свърза по права линия северното и южното крайбрежие - над три хиляди километра. И предполагам, им се е решил проблемът, защото и до днес тази ограда се поддържа активно. 


А тук, на нашия безплатен къмпинг в нищото има гробище (Varley Rabbit Cemetery). Възпоменателно място за падналите зайци в борба срещу човешката ограда. И покрай тези диви зайци, ограждението се е превърнало в място за австралийците да погребват своите домашни любимци с дълги уши и къси опашчици. Надгробни плочи, писма, плюшени играчки и мозаечни плочки изобразяват различни зайци. Но аз да си кажа ... ужасно е странно и зловещо. Ако е трябвало да бъде мил поклон, не им се е получило. А под светлината на луната още повече. Дано тази вечер не ни преследват духовете на загиналите гризачи.


12 декември 

След като отпадна от списъка и после пак се върна, ето, че сме тук – Скалата Вълна (Wave Rock). След още час шофиране и коледен плейлист. Аз всъщност не знам точно къде отиваме. Знам само, че е много красиво и още с първия поглед мога да потвърдя, че наистина е така. 


„Вълната“ е част от Скалата Хайден (Hyden Rock), която сама по себе си наподобява Улуру – просто едно голямо образувание, което се издига от плоската земя. Но не е в толкова диво място и може би не носи толкова дълбоки и сакрални заряди. „Вълната“ е огромна и не можеш да се объркаш откъде идва името ѝ. По нашите снимки от Пърт сърфистки вълни няма да видите, но съм сигурна, че по филмите сте мяркали тунелите, в които умелите сърфисти влизат. Тази е точно такава, но затварянето ѝ е още във висока точка – тъкмо се е обърнала надолу. И кой сърфист не би обяздил нещо такова – 15 метра високо и 110 дълго. Мечта не е ли? 


Но не само формата е хванал „скулптора“ като я е правил. Също така идеално е позиционирал смесица от растителни и микро-животински видове, за да направят оцветяването ѝ по-реалистично. Петна във всякакви нюанси на черното и бежовото изглеждат точно като водорасли, които се изхлузват от стената на океана. „Виж, аз бях само един камък, но се пооцветих и вече съм вълна на 300 километра от брега!“


Тук инстинктивно искаш да направиш само едно – да се затичаш по тази рампа нагоре и да видиш докъде ще стигнеш. Да ти се хлъзгат подметките по лъскавия камък и да те дърпа гравитацията надолу. А зад едно дърво даже има захвърлен и половин сърф – явно някой е пресъздал океанските си вълнения. Е, не се качваме на високо така или иначе. Баирът е много по-стръмен отколкото ни се струва. 


След екстремните опити, проследяваме пътеката около Хайден, за да стигнем и до Прозявката на Хипопотама (Hippo’s Yawn). Тук пак няма грешка в наименованието. Над земята се издига скала, сякаш внимателно закачена към основната. И формата на носът е като на хипопотамите, и отвътре извивката на небцето е точна. Само му липсва по някой зъб, за да завърши визуализацията. В мега-фауната на Австралия дали е имало някога хипопотамоподобни? Може това е да е вкаменен индивид. 


На връщане по пътеката, над нас виждаме дупка в скалата на около 3-4 метра от земята. А тя изглежда перфектна да седнеш в нея като в трон – само достойните могат да го стигнат. На бегом се редуваме в опити да се изкачим, да извъртим дупе и да седнем. Моите пръсти на няколко пъти стигнаха долния ръб, но Ник успя в крайна сметка да получи поста. Е, добре де, ще му го признаем. Честно си го взе. 


Спираме пак на „вълната“ за още няколко снимки и се връщаме в колата. Не знам дали 700 километра отклонение си заслужаваха за два часа разходка тук, но пък се забавлявахме. Това трябва да е достатъчно. Спираме за обяд на къмпинга от снощи, за да използваме кухнята му, след което продължаваме по пътя. Тръгваме към Есперанс (Esperance), а пътят за него по едно съвпадение не ни връща покрай убития от нас папагал, така че можем спокойно да започнем да го забравяме. 


Есперанс е последното голямо населено място от Западна Австралия, но все пак е на цели хиляда километра от границата със следващия щат. Много го хвалят и препоръчват, така че нямаме търпение най-сетне да го видим. Пристигаме привечер и ни отнема цял час да си намерим място за къмпинг – всички, които пробваме са напълно заети. Най-сетне намираме един, но сме достатъчно уморени, за да не ни се готви тепърва. Поръчваме си да ни донесат пица (Dominoe’s в Австралия имат страхотни веган опции) и сядаме до колата за една спокойна вечер ... въпреки съседите с китарите. 


Не можем да се оплачем от южна Западна Австралия. Има какво да ни показва. Още 6 дни и ще ни дойдат гости. Аделаида, идваме!


Останете си Вивид,

Вася (и Ник)



следващ пост < Vivid Key > предишен пост

Vivid Key

© 2020 от Василена Коларова

АБОНИРАЙ СЕ ЗА ИЗВЕСТИЯ:

  • Facebook
  • Instagram
  • Pinterest