Магнетични животинки

ENGLISH POST

Таунсвил и Магнитния Остров, 7 октомври


7 октомври

Днес официално се навършва един месец откакто сме на Австралийска земя и мислим да го отбележим подобаващо. Събуждаме се на същото място, където и вчера – къмпинг-хостела на Ерли Бийч. Събираме катуна, прибираме и торбата от хладилника в общата кухня и потегляме. Решили сме, да изминем пътя до Таунсвил (Townsville) наведнъж, за да можем още днес да го разгледаме и утре да се прехвърлим в Кернс (Cairns). Ура! За три часа и половина в Бърти без спирки!


Пристигаме в Таунсвил малко след един и се качваме директно на наблюдателницата Касъл Хил (Castle Hill Lookout). Морският град е равен освен този хълм, който стърчи в центъра му. За съжаление на местните, 14 метра не достигат на Касъл Хил, за да се смята за планина. Преди 3 години направихме с Ник грешката да изкачим пеша хълма на Нафплио, когато обиколихме Гърция за две седмици (преди това пътуване, онова беше впечатляващото). Е, този път няма да се излъжем, качваме се с колата. Жадни за вода и свеж въздух изскачаме скоропостижно от Бърти! Даже и местните пчелички напоихме, насъбрали се около водните фонтани в очакване.


Планина може да не е, но пък гледката компенсира този недостатък – 360 градусов поглед върху Таунсвил и прилежащите му острови. Пък и мястото за гледане не е само едно. Затова ги обикаляме всички, за да си съберем всички погледи. Стадион, марина, къщи, океан и Магнитния Остров. Красота!


Обратно долу в града търсим обяд, но всичко е затворило. Хм... днес е понеделник, защо не работи нищо? Е, поне супермаркетът работи - за маслини, хумус, маринован артишок и пресен ръчен хляб с коричка. Тъкмо да се наредим пак на една пейка и Ник осъзнава, че ако не хванем ферибота за Магнитния остров след 12 минути ще трябва да чакаме 2 часа. Не знам много за острова, но Ник споменава за диви коали и хранене на кенгурута по залез. О, ще ни трябва максимално време там. Айде всичко обратно в раницата и газ към пристанището. Ник паркира, докато аз купувам билетите и в последната минута се наместваме в корабчето. Фю!


Пристигаме на острова прегладняли и решаваме да не хващаме автобуса към центъра веднага, а първо да седнем да хапнем на сянка. Е, грешка беше! Но пък много вкусна грешка ... Разбираме, че графикът за автобуса отговаря на този за ферибота. Т.е. онези два часа, които се опитахме да си спестим, сега пак са проблемни. И, разбира се, се оказва, че днес е празничен ден – всичко почива (ааа, това обяснява някои неща). Отбелязват рождения ден на кралица Елизабет II, нали са чат от Общността на Нациите. И сега какво? А и денят е много горещ, не е като за разходки без сянка...


Съветваме се със служителката на пристанището и решаваме да рискуваме и да вървим пеша към Аркадиа (Arcadia), едно от населените места на острова. От там вече ще се опитаме да хванем автобуса. Не че там идва по-често, но поне времето ни няма да е безцелно и ще видим малко повече.


Магнитният остров е неофициално един от кварталите на Таунсвил. На 52 км2 живеят над 2 000 души и 800 коали – добро съотношение, мен ако питате. Името на острова е необичайно и това можем да отдадем на ... ? Познахте! Капитан Джеймс Кук – за последно го споменавам, обещавам! Когато плавал във водите на Куинсланд за първи път през 1770, корабният компас бил повлиян, което капитанът отдал на магнитни вълни, идващи откъм сушата. Е, много експерименти са провеждани около острова през последните 250 години и никакви подобни сили не са регистрирани. Компасът явно е бил за смяна ...


Пътеката от фериботното пристанище при Нели Бей (Nelly Bay) до Аркадиа е нова инсталация. 2 километра невероятни гледки към океански плажове. Пък и ни отне едва 15 минути да ги изминем - жената прекалено ни наплаши, че ще умрем от жега и дехидратация. Това е типично тук – на табелите времето е винаги преувеличено. По нашенските планини като видиш да пише „2 часа до хижа едикоя-си“, обикновено ги умножаваш по 1.5, за да получиш реалното време. Тук е обратното – за 2 километра ще пише 45 минути вървене. Навсякъде е така, което пък ти дава чувство за свръх-способности, когато ги минеш за 1/3 от предупреждението.


Пристигаме за 15 минути, което значи, че ще има да почакаме за автобуса. Спирката се намира до хотелски комплекс и набързо се оказваме с по една кока-кола в ръка. Добре, обаче, отвътре нещо ме гложди. За това ли ги дадохме всичките тези пари за ферибота – да седим и да пием кола!? Не, пак тръгваме пеша към следващата спирка.


Определено денят е горещ! А и в някакъв момент пропускаме отбивката за пешеходната пътека и се оказваме на тясно шосе по стръмен баир, който дори и на днешния празник е достатъчно натоварен. Но, няма да се отчайваме – тук все пак живеят 800 коали. Това е общо взето последния ни шанс да ги видим в дивото, защото след четири дни тръгваме право на запад през саваната, а коалите харесват единствено източното крайбрежие. Сега или никога - гледай внимателно (няма да повтарям)!


Автобусът, който причаквахме досега ни подминава по пътя, но няма проблем, защото ние почти пристигнахме. Набелязали сме си да се разходим по Фортс Уолк (Forts Walk), където най-често се виждат сиви пухкавелковци, според Великия Интернет. През Втората Световна Война, Магнитният остров е бил военна база и важна защитна зона, заради което на хълма има бойни укрепления – от там и Форт Уолк.


Всяка клетка от мен е в очакване. Къде са? Това коала ли е или камък? А това - коала или клон? А там чуваш ли нещо да се движи? Не е коала, кенгуру е! Представяте ли си докъде сме стигнали, че да се разочароваме, когато видим диво кенгуру!? На половината на пътеката подминаваме една жена и тя, явно виждаща нетърпението в очите ни, ни обяснява, че вече е видяла 6. Ей там малко по нагоре в дясно. ОООО! 10 минути по-късно още нищо не сме видели и започваме да се отчайваме тотално. Но виждаме в дясно група от много насъбрали се хора. И ето!


Пухкавала коала, гушнала се нависоко в клоните на евкалипта. И не само това! Тя не е сама. В прегръдките ѝ има и бебе коала, гушнато в мама. Напълно обзети от щастие снимаме колкото се може повече! Хубавото на мързеливите коали е, че не се стряскат лесно и почти нищо не може да ги премести. Те просто си лежат там горе и те гледат отвисоко. „Какво пък толкова сте ме наобиколили?“ Не оставаме дълго, защото сега вече надеждата ни се е презаредила и искаме да видим още много! Поне 6 - като онази жена.


Вървим по пътеката и гледаме, но не сме сами. Пред нас има две момичета, придружени от незабравим приятел – прекрасен червено-син папагал, кацнал на рамото им (такива снимахме в Сините Планини). Собственичката живее на острова и даже е рейнджър в Националния парк. Затова, 2 годишната Нейвис (така се казва папагалът) редовно излиза на разходка из острова, вързана на малка каишчица. Невероятно е как повечето хора делят домашните любимци на кучета и котки. И все пак ето и луди глави, които не се вписват в нормалността и разхождат на каишки папагали, порове и гущери (да, и такива съм виждала!).


Стигаме и до върха. За съжаление остатъкът от пътеката не предложи повече срещи с коали. Но пък гледките от бившите военни наблюдателници са много впечатляващи, особено с поглед на запад към континента. А и слънцето пада под перфектния ъгъл в момента.


На връщане се спираме пак при майката с бебето, които спокойно си спинкат все още на същия евкалипт, а по пътеката през гората, намираме още една коала! За наше щастие, въпреки че ни гледа сърдито, този сив пухкавелко е много по-ниско и го виждаме съвсем отблизо. О, сладурчо! Ако не сте виждали коала на живо мога да ви ги опиша съвсем лесно. Изглеждат точно както биха изглеждали плюшените им копия. Ако не знаеш, че е живо, не би си го помислил - твърде са перфектни и сладки.


С нежелание се отделяме от сърдиткото, защото днес и уолабита ни очакват. Качваме се най-сетне на прословутия автобус и слизаме при хотелския комплекс. Там е мястото за скални уолабита. Пристигаме точно по залез и срещу нас небето е в процес да премине от коктейл текила сънсет в тъмно пиво – от цикламено, през жълто, синьо и към черно.


Уолабитата подскачат по отвесните скали. Те са просто много малки кенгурута, а заради начина, по който се движат по камъните с дългите си опашки ми приличат на огромни плъхове – симпатични плъхове (като Реми от Рататуй). Първоначално животинките се плашат и не идват наблизо. Е, за това ли сме дошли? И моркови за какво ви носим? Но се натъкваме на перфектната смела групичка, които едно по едно слизат да си вземат парченца морковчета от шепите ни. Държат ни ръцете да не мърдаме, някои дори се дават да ги погалиш. Щом има морковчета – може.


Преживяването е толкова зареждащо и страхотно, че германецът до нас, който досега само ни гледаше, най-сетне се осмелява да помоли да му отчупим малко морков и на него. Че после и да го снимаме. Ама разбира се! Всеки заслужава да се почувства така хубаво. В живота няма много по-незабравими неща от това да си до диви животинки, които ти се доверяват. Да те допускат да си почти едно цяло с Майката Природа.


Разбира се, автобусът, който ни остави тук е единственият в рамките на един час, така че ще почакаме на по бира в бара на хотела. Достатъчно време, за да си съберем мислите и да осъзнаем какъв перфектен ден сме преживели пак. Островът може да не е магнитен откъм физични процеси или пък социална активност, но пък животинките му са екстра магнетични. Айде, вдругиден пак на остров!

Останете си Вивид,

Вася (и Ник)

следващ пост < Vivid Key > предишен пост

Vivid Key

© 2020 от Василена Коларова

АБОНИРАЙ СЕ ЗА ИЗВЕСТИЯ:

  • Facebook
  • Instagram
  • Pinterest