Живот в Хармония

Бали, 10 - 11 януари


10 януари

Започваме деня с лов за закуска, а по пътя си вземаме и прането – изпрано, изгладено и внимателно сгънато в подредена купчинка. Не е ли странно някой друг винаги да се грижи за готвенето, прането и чистенето? Лошото е най-вече, че лесно се свиква с подобни удобства – трябва да се внимава.


Преди да приключим с всички сутрешни задачи, чичото на Ади вече ни чака в лобито на хотела. Както вече знаете, казва се Кетут Ария и днес той ще ни разхожда. По препоръка на Ади решихме да отидем навътре в острова към планинския район. Надяваме се да видим малко по-автентичен Бали. Ария ще започне разходката от най-далечната спирка и се налага да прекараме известно време по пътищата. Добре, че вчера толкова много изговорихме с Ади, защото чичо му не е толкова разговорлив. Пътуваме тихо, но ентусиазмът расте.


Едни от специфичните елементи на балийската архитектура са портите в каменните огради. От най-малки, да ги наречем “ежедневни” размери, до парадни висини по много метри. Но дизайнът и на най-големите, и на най-малките е специален. Сякаш една стъпаловидна храмова кула, с много орнаментика, е разрязана на две във височината си. И тези две части са приплъзнати надалеч една от друга, за да бъдат портал. Виждам нещо вълшебно в равната им безлична вътрешност. В пълен разрез с накичената повърхност отвън.


И тъй като малките порти ги виждаме навсякъде, днес идваме тук горе в планината, да видим по-специалните. По туристическите маршрути има две порти, които привличат купищата пътешественици. Портата Хандара (Handara Gate) и Райската Порта (Gate of Heaven). Въпреки че Хандара е по-невпечатляващата по снимките, ние избрахме да видим нея. Най-вече заради разстоянията. Гледките около Райската Порта и заобикалящия я храмов комплекс изглеждат невероятни, но дори и Ади не препоръча да бием цял ден път до там. Може би на следващото ни идване в Бали, ще си намерим някоя вила, сгушена в близост. Тъкмо по-далеч от другите шумни туристи.


Пък и се оказва, че снимките онлайн на Райската Порта крият една голяма заблуда. Привидно пред нея, точно в обсега на камерата, има езерце, което служи като перфектното огледало и дублира образа на портите, вулкана Батур и позиралите туристи. Оказва се, че водно огледало въобще няма. То е само на Фотошоп. На някой турист му е хрумнало да обработи снимката си и от тогава всеки го повтаря папагалски. Почти не можеш да намериш изображение без този ефект онлайн вече. Брех, в какво общество живеем, че всеки да си обработва кадрите само и само да е като нечий друг и да се поддържа всеобщата заблуда.


Е, оказва се, че и Портата Хундура е също така обсебена от идеята за перфектната снимка. Ария ни спира на един нищо и никакъв паркинг, а портата се издига пред нас на пресечката от главния път. Отвъд нея виждаме подредена горичка, която преминава в стръмна гъста гора. Нали сме в планината все пак. Храм наоколо няма. Но има каса за билети и дълга опашка, която чака да се изреди пред “обекта”. Плащаме символична сума, за да се снимаме и се нареждаме и ние. Защо? … не знаем. Опашката се изрежда, а ние наблюдаваме позите на всяка следваща група.


Най-сетне идва и нашият ред. Ария взема апарата, но машинката днес е решила да се цупи и отказва да фокусира. Приключваме с размазани снимки след цялото това чакане. Но не и преди да отделя внимание на самата порта. И без това сме дошли, платили сме и сме чакали, поне да се полюбуваме на майсторството в орнаментиката. Сещаме се след дъжд качулка да попитаме накъде води тази порта. Към голф игрище, споделя ни Ария. Преди време някой си известен решил да се снима на път за една игра на голф и от тогава това е фото спот …


Не мога съвсем да разбера всичко, което изживяваме последните няколко дни. Все съм била по модерни дестинации, но такова ниво на подредена суета и използване на всяка възможност ми е ново. И тъй като не сме подготвени, без да осъзнаваме и двамата сме въвлечени. Сякаш много ни интересува да се снимаме пред порта, която води към голф игрище. Мисля, че тези дни ни понаучиха да четем между редовете и да не взимаме лековерни решения. Все някъде ще има пак суетни уклони, но да се надяваме, че сме си научили урока.


Тази вечер ще е пълнолуние, а това е важен ден за балийските хиндуисти. Сутринта имаше малка церемония при олтара на хотела, а в съседство се подготвяше и голямо пиршество. Не сме изненадани, когато прекрачваме прага на храма Улун Дану Бератан (Ulun Danu Beratan) и виждаме насъбралите се хора за служба. Всички мъже са облечени в бяло, а жените са в жълти ризи, лилави саронги и зелени колани. Всеки е сякаш подреден на мястото си.


Храмът е построен на брега на езерото Данау Бератан (Danau Beratan) - свещено в легендите на района. Ясно е защо толкова усилия са били положени храмът да бъде изграден точно тук. Отворените олтари и храмови комплекси са разкошни на фона на натуралните цветове от заобикалящата природа – езерото, горите, небето. Във водата са двата олтара, които ни викаха тук от всяка снимка. Два острова. Един нисък олтар и един много висок. Заобиколени от цветни градинки и вода.


Въпреки празника, дворовете не са пълни с хора и разходката е свободна и спокойна. Така можем да разглеждаме на воля и да наблюдаваме ритуалите на службата за пълната луна. Наситени от всяко ъгълче на прекрасния храм се преместваме в съседство за бърз обяд. Сядаме на ръба на терасата, с гледка към планината, езерото и шарените лодки, които щъкат в него. Хубаво ни е.


Следващата спирка е специална. Дори и да стигат по далечни кътчета на света, знаем, че не е лесно един район или обект да бъде обявен за Световно Наследство на ЮНЕСКО. Стъпвайки на високите оризови тераси на Джатилувих (Jatiluwih), бързо разбираме защо са удостоени с тази чест. Безкрайни, прекрасни гледки. Достатъчно сме запознати с принципите на ЮНЕСКО и знаем да очакваме повече от физическа красота, щом носят това звание.


Спомняте ли си, че в предишния текст си говорихме за трите основи на Хиндуизма – Бог, Човек и Природа? Те имали име – Три Хита Карана (Tri Hita Karana). Точно хармонията между тях е причината оризовите тераси да са под егидата на световната организация. Процесите, които се случват ежедневно тук са ценността. Защото това, което виждаме като естествена Природа са всъщност тераси оформени от Човека. Защото ежедневната работа зависи от благоволението на Природата. Защото възможностите на Човека и даденостите на средата са от Всевишния. Когато такава силна зависимост се тачи и до днешен ден въпреки все по-новите технологии, как да не им се обърне специално внимание и да се запазят те в естествения си вид?


Но тези по-дълбоки философски разсъждения не ги направихме на деня. Тогава само обикаляхме пътеките и невярващо снимахме всеки нов ъгъл. Наслагване на видове растителност и нюанси на зеленото – нереално. Фини стръкчета ориз стърчат от водните тераси. Кокоси и гигантски джакфрути висят от високите дървета. Крави се крият на сянка.


Под навес в зелените тераси е седнал балиец зад риндик. Това е местен музикален инструмент - нещо като голям ксилофон, изработен от бамбук. Поставен е на земята, а музикантът е кръстосал крака зад него. Една от уникалните черти на този инструмент е, че винаги се използва в дует. Двата риндика са акордирани в различни тоналности, което придава типичното звучене на балийската музика. Но под този навес, зад тези два риндика, има само един балиец. Чака да си намери дуетен партньор измежду туристите. Ник е нареден. Бърз урок на по-лесната партида и са готови за концерти. Ученикът прави грешки, но не се отказва, а учителят се забавлява искрено. Какво по-хубаво?


Затваряме примката около терасите и търсим Ария да ни заведе към следваща набелязана спирка. Но той с малко думи, даже по-скоро с мълчание, ни дава да разберем, че не е дошло още време да си тръгнем от тук. За да попием още малко от атмосферата, ни праща в кафенето с панорамната тераса. Е, най-после пробвам млад кокос. Гледам ги хората вече три дни с огромните плодове със сламки в ръце - време е да се присъединя и аз към тях. Пристига на чинийка, с отсечено с мачете капаче, сламка и лъжичка. Изпиваш си първо течността – перфектна за хидратация в горещите дни, а след това бавно започваш да дълбаеш и вътрешността, за да извадиш сладкото бяло месо. Не мога да кажа, че особено ми харесва този нов вкус. (Но мога със сигурност да кажа, че този плод беше все още зелен и ми предстоят прекрасни кокоси в азиатското ни бъдеще.)


С наръч бамбукови сламки слизаме пак при колата. Този път Ария е доволен от прекарано тук време. И ние сме щастливи. А преди да ни остави пак пред хотела, първо спира на още един храм – Таман Аюн (Taman Ayun Temple). Започва да ми се изчерпва речникът, за да описвам тези места и красотата им. Дори и само отвън, отдалеч усещаш колко обич и труд са вложени в създаването им.


В затворения вътрешен двор са издигнати много олтари, а сламените им покриви сякаш се състезават, кой да е по-висок. Наредени са в редичка като аптекарски шишенца. Слънцето е ниско и е около златния си час. Зеленият саронг на Ник си отива с градините, а моят - с небето. Още порти. Още каменоделство. Още майсторство. А хора тук почти няма (само за единствената снимка на двама ни успяха да се намерят цяла група туристи зад нас). Май не ми се прибира в шумната част на Бали. Но няма как.


Ария паркира пред хотела и отново с много благодарности се разделяме. Хубаво ни беше. Макар и с малки пропуски, този ден наистина беше посветен на Бали в много по-автентична и естествена светлина. Но дори и тук, отново в шумотевицата и забързаната вечер, осъзнавам, че наистина съм влюбена в Бали. В продължение на хармонията на Три Хита Карана (трите основи), сякаш Бали разцъфтява и заради хармонията между хаоса и спокойствието. И двете са Бали в естествения му вид. И двете трябва да опознаеш и обикнеш, за да познаваш острова. Сигурна съм, че ще се върнем тук. Повече от веднъж.


А за тази вечер планът е прост – вечеря във веган ресторант, разходка из шумотевицата и яркостта на вечерта и сгушване в хотелското ни легло. Още само един ден в Бали.


11 януари

Честит рожден ден, Ник! Честит, честит, честит!


Днес за никъде няма да бързаме. Да, може да е последният ни ден на острова, но в такива празнични дни човек има нужда малко да се излежава в хотелското легло, преди да се впусне в лепкавата горещина на Бали. Днес няма да има кола и климатик за нас.


А докато ние спим до късно, аз мога да разкажа още малко за Бали - записано от разговорите ни с Ади. Приближавайки празника на Ник, много ни вълнуваше как празнуват рождените си дни балийците. И получихме отговора си – не ги празнуват. В живота на местните само два момента се отбелязват и честват като личен празник. Или всъщност три – навършване на пълнолетие, сватба и смърт. През всички останали години, те не получават специално внимание в дните, на които са родени. Няма подаръци, банкети или свещички. Но затова пък се впуснахме да питаме за другите две събития.


С навършването на седемнайстата си година всеки балиец празнува своето пълнолетие с церемония по отрязване на зъб. Звучи страшно. Ади бърза да ни успокои, че представлява просто малко изпиляване на предните зъби. Най-често тази церемония е съчетана с друго голямо семейно събитие, като например, нечия сватба. Зъба на Ади са го пилнали по време на погребението на дядо му. Той не е много сигурен защо не го празнуват отделно, но предполага, че е заради спестяването на една почерпка. Един масраф по-малко.


А и за сватбите си говорихме надълго и нашироко. На острова ги правят в един ден, но в три събития. Една церемония само за булката в нейната къща и една - само за младоженеца в неговата. След това - една обща в къщата на младоженеца. Като един от малкото празници, даровете за сватба са конкретни. Ади не можа да потвърди дали се получават пари и материални подаръци, но беше сигурен, че щастливата двойка получава от всеки гост по килограм захар, килограм ориз и две яйца. Не знаеше и дали тези храни символизират нещо особено, но аз не мога да не видя в тях еквивалента на българските шарени късметчета. Ориз вместо жито за богата прехрана; захар или бонбонки за сладост. Но докато ние раздаваме и стотинка за богатство, те получават яйца. Това ще да е за плодовитост. Но това са си мои разсъждения. Даже с Гугъл не съм се съветвала за достоверността им.


Разговорите за семейните празници ни доведоха и до най-големия балийски празник – Нйепи (Nyepi). Денят на тишината се отбелязва през март. Предишният ден е изпълнен с празненства и улиците са пълни с шарени ритуали. На Нйепи всякакъв вид дейност е напълно забранена. Няма движение по улиците, магазините не работят и дори летището не приема полети. След смрачаване електричеството също не се използва - за да се придържат модерните балийци към архаичните ритуали, но и за да се намали светлинното замърсяване и да се наблюдават свободно звездите. Не мога да си го представя - как може да изглежда този ден в действителност. Бали да е тих и празен? Може ли такова нещо да съществува? Звучи като оксиморон.


Но нека се върнем към нашия ден след това образователно лирическо отклонение. Първото желание на рожденика е да намерим вкусна закуска. Надали това ще е трудно упражнение. Пък и ще го направим на мотопед. Уж преживяното на две колела преди няколко дни ни остави леко травмирани от безконтролното движение на Бали, но осъзнаваме, че този страх е събудил жаждата за адреналин. За вятър в косите и вяра в шестото ни чувство. Като за последен ден пак ще наемем мотопед. Тръгваме към веган ресторантче наблизо. А там нагъваме щастливо палачинки, плодови кремове и каквото друго предлага менюто за закуска, докато се забавляваме с котките, подскачащи от олтар на олтар отвън.


Първото ни посещение за деня е един от най-известните храмове на Бали. Танах Лот (Tanah Lot) привлича туристите с уникалното си местоположение. Нагледен пример за Хармонията между Човека и Природата. Туристическият комплекс е голям, с магазини, сергии, ресторанти, един вързан лювак и други храмове. Но ние идваме тук за водния храм. Вирнат е на островче във водата. Сякаш само океанът може да ти позволи да стигнеш до него. Приливът все още е нисък, а достъпът вече е прекъснат. Нас от простолюдието така или иначе няма да ни пуснат там горе. Но си представям, че заслужилите могат да се качат рано сутрин и чак привечер да се завърнат към сушата. Ден прекаран в молитви и медитация в прегръдките на Природата.


А за нас, този комплекс, освен места за наблюдение на уникалния храм, панорамни снимки и други по-достъпни храмове, предлага и щандове с екзотични плодове. Драконовият плод и папаята вече са ни познати, а все още нямаме смелост да опитаме дуриан (почакайте само последната ни вечер в Куала Лумпур). Ще се престрашим с други два плода - не можем да ги пропуснем. Купуваме по малко за проба и се насочваме към гледките.


Веднага отваряме мангостините. Като форма и разпределение на плода са нещо като мандарини, но обелката е много дебела и лилава, а вътрешността е в бели сегменти без ципа. С недоверие отхапвам от единия край, а небцето ми бърза да разгони всякакви негативни мисли. Плодът е сладък, но има и лека киселина; мек е, но хрупа. Поглеждам Ник и виждам в неговите очи същото одобрение. Окей, този плод е прекрасен!


Името на другия е салак или змийски плод. Не се изненадвам от къде идва разговорното му име. С форма на нещо като дълга смокиня, белият плод има кафява ципа, която наподобява змийска кожа, нещо като къси люспички на шишарки. Но вкусването на този плод е моментално преценено като грешка на съзнателно и подсъзнателно ниво. Не знам какъв вкус трябва да има, но привидно сочната му част залепва на всяка повърхност в устата ми и я изсушава. Все едно ядем тебешир в плодов вид. Не, благодаря, ще се придържаме към мангостините.


За този следобед имаме празнични планове в хотела и не губим време - тръгваме наобратно. Но това включва придвижването на две колела. Дори и мотопедите да са най-удобният транспорт на Бали, не означава че са много бързи. С четиридесет километра в час, разстоянията изискват време. А отгоре на това, ние решаваме и да се отбием до един плаж, а след това да се върнем към главния път без навигация. Няма да ви изненадам като ви кажа, че се загубихме няколко пъти преди да се предадем и да помолим чичко Гугъл за съдействие. Но не случайно отлагахме момента за помощта му.


В колкото повече затворени улички влизаме, и колкото повече грешни завои правим, толкова повече си умираме от кеф. Потопени сме в живота на Бали в най-чистия му вид. Някъде сме заврени в купища други пътуващи и се опитваме да си пробием път през разбитите улици и тротоари, покрай балийци, возещи зад себе си деца или картони с яйца. Другаде сме сами на пътя, в зеленината на Бали. Покрай нас се редуват къщи и оризови ниви. Стари постройки или модерна и ексцентрична нова архитектура. Магазинчета за битови стоки, перални с прострени чаршафи до пътя, стелажи със син бензин в бутилки от водка Absolut, храмове - малки и големи ... БАЛИ!



А от основния път се отклоняваме навътре в квартала към ресторанта, потопен в градина-джунгла. По желание на Ник се връщаме за обяд на уникалното място, където вечеряхме преди няколко дни. Аз пък дали ще се дърпам? Обстановката е прекрасна, храната е божествена, соковете са свежи. Перфектната подготовка за остатъка от деня – коктейли в басейна и ... два часа СПА процедури. Нали сме в Бали. Как бихме пропуснали истински масаж.


Обличаме халатите от стаята и се качваме на последния етаж. В лобито ни посрещат с портокалов сок и ароматни мокри кърпи. Но процедурите не могат да започнат преди ритуално измиване на краката във ваничка с цветни венчелистчета и етерични масла. Пречистени, минаваме през мостика с поглед към отворения атриум на хотела. Балийски масаж. Предхождан от процедури на лицето. Последван от ексфолиация на цялото тяло за мен и обвиване на тялото за Ник.


Ако питате рожденика, и до днес би се пооплакал от тези процедури и май не го виня. Реда на прилагането им не беше прекрасен. След отпускането и омекването на всеки мускул, изведнъж и двамата бяхме покрити със студени кремове и течности. Но нищо не бие избраната от Ник процедура – масажистката го намаза със сок от краставица, след което го загърна в найлон. Студено и неприятно. Ама така е, когато експериментираш в СПА център. Няма как да знаеш, че ще миришеш на краставица три дни по-късно.


След стоплящи и пречистващи душове се обличаме малко по-така и слизаме в ресторанта на хотела за по още един коктейл - да изпратим празничния ден подобаващо. И покрай поздравленията, прииждащи към Ник отдалеч (най-важното от Ед, който успешно си припомня как се борави с телефон), аз се чудя дали не мога да се измъкна и някак си да помоля служителите на хотела да го изненадат. Бяхме заедно през цялото време и нямах никаква възможност да измисля нещо интересно. Пък и конкретен подарък не получи, въпреки че цял ден в Бали се брои. Но нито ми идва нещо наум, нито мога да се измъкна без да събудя подозрение. Е, няма да го бъде. Ще минем без изненади. Утре сутрин летим рано за Сингапур, така че се качваме в стаята навреме, за да съберем багажа.


И както сгъвам гащи и тениски, нещо започва да звъни в стаята ни. Май е телефон. Ама нито знаех, че имаме такъв, нито мога да разбера къде е. След известно лутане го намирам и вдигам. Звънят от рецепция, за да проверят дали всичко е било окей с престоя ни. „О, да! Разбира се! Много сме доволни!“ – обяснявам аз. „Благодаря! Лека вечер!“ – ми отговарят. Ами ... добре.


Две минути по-късно на вратата се почуква и Ник скача объркано. С отварянето от коридора се чува песен. Пеят „Happy Birthday“. Малка групичка служители са се събрали, за да го поздравят и носят празнична бамбукова шапка, поднос с тортичка и свещичка и бележка с пожелания. Ник бързо се обръща към мен, за да ме обвини за тази публична проява, но те веднага поемат отговорността и обясняват, че просто имат данните от паспорта му в системата си, а обаждането преди малко е било, за да се уверят, че сме си в стаята.

Какъв прекрасен завършек на вече разкошния ни ден. Тортичката със сигурност не е веган, но Ник не се вълнува много. Той ще ѝ се наслади такава, каквато е. От нищото, днес наистина се получи страхотно преживяване. По-добре не знам дали можеше да го организираме. Честит рожден ден, Ник! (Запомни го, защото следващият няма да е много специален, както вече знаем днес.)


В тези пет дни на Бали наистина изживяхме пробуждане. Оставихме зад себе си модерностите на Австралия и се завърнахме отново в една истинска, автентична култура. Шумна, леко мръсна, забавна, уникална, свободна. Признаваме си, че направихме всичко много по туристически и не успяхме да почувстваме истинската одухотвореност на острова. Но тази голяма доза шареност и лудост ни събуди за предстоящите подобни дни в Югоизточна Азия – Сингапур, Малайзия, Тайланд, Лаос (Виетнам, Камбоджа) ... Лесно се влюбихме в острова, но не е възможно лесно да го разлюбим. Някой ден ще дойдем пак!


Останете си Вивид,

Вася (и Ник)




следващ пост < Vivid Key > предишен пост

Vivid Key

© 2020 от Василена Коларова

АБОНИРАЙ СЕ ЗА ИЗВЕСТИЯ:

  • Facebook
  • Instagram
  • Pinterest