В очакване

ENGLISH POST

Порт Хедланд – Кариджини, 31 октомври – 2 ноември


31 октомври

Смятам, че трябва да има официално изискване, всяко неелектрифицирано място за къмпинг да бъде на сянка. Не е ли ясно, че нямаме пари за място с ток? Да не би да очакват да си носим климатик на батерии? И в най-ранните часове на деня слънцето така напича палатката, че е въпрос на оцеляване веднага да я напуснем. Успяваме да запазим самообладание, да съберем багажа и да тръгнем. Довиждане, Бруум! Благодарим, че ни приюти в трудни дни.


Денят е горещ дори в колата. Все още сме толкова уморени, че на Ник не му се шофира, а празните, монотонни пътища не помагат за намиране на мотивация. Чисто и просто няма нещо да те държи буден на волана. Решавам да го отменя, докато той дремне до мен. Факт е, че и до днес, и занапред, през всичките 24,000 километра основно шофира Ник. Той е по-издръжлив, а и му доставя повече удоволствие. Днес обаче се предаде на съня.


Пътят е горещ, гоним безкрайна мараня. За четиридесет минути преброявам шест коли. Шест – и в двете посоки. Някои поздравяват, някои – не. Какво ни води всички тук в тази забравена част от света? Шест коли за почти един час. Толкова малко като нас на този път и все пак всички сме част от тази празнота. Свързани по самотен начин.


След обяд се сменяме отново - Ник е презаредил батериите и ми дава достатъчно време да обърна внимание на милионите ухапвания от комари по мен. Днес е 31 октомври – още познат като Вси Светии. Моят костюм за Хелоуин е готов – ще съм комарена жертва – червена, подута и сърбяща. Най-странното е, че пъпчиците излизат от нищото – един комар не съм видяла да ме наобикаля, че да очаквам да ме ухапе. Имало обяснение и то - съвсем австралийско – не били комари, а пясъчни мушици (biting midges). Те са толкова малки, че дори се водят „невидими“. Само трябва да се разправяш с последиците, които предизвикват. Има видове, за които ни разказваха, които са сравнително опасни – носят вирус, от който се разболяваш тежко, на легло за около седмица. Но още по-лошото е, че по някаква тъмна магия, ако веднъж боледуваш от тази твар, след това боледуваш всяка година на същата дата за още една седмица мъки. Можете ли да си представите такъв ужас??? Хем да не можеш да го видиш, за да се защитиш, хем да те мъчи до края на дните ти. За щастие, такива не успяха да ни нападнат.


Порт Хедланд (Port Hedland) e точно това, което името му казва – просто едно пристанище и то само товарно. Не виждам защо някой би дошъл за туризъм тук, ако не е като нас, да няма друг избор. Пристанището се ползва за износ на различни продукти на минната дейност, но единственото видимо около нас са огромни бели купчини – сол. А всичко останало са все машинарии и кранове. Опитваме се да намерим по-интересно местенце, където да поспрем, ама май такова няма. Ще го търсим в къмпинга.


А там ни посрещат с ... австралийски истории. Има отново табела да се пазим от змии и жената на рецепцията решава да ни разведри със змийските разкази на къмпинга. Преди няколко години група младежи се напили здраво и, разбира се, точно тогава да вземе да мине змия покрай тях. Единият да реши да я вдигне и подхвърля ...Ухапала го точно три пъти - напълно достатъчно за да няма никакво значение колко бързо ще пристигне бърза помощ. Краят не е за описване. Благодарим за тази история! Със сигурност ще спим много спокойно във вашия къмпинг тази вечер.


Избираме си мястото – на равни разстояния от банята и басейна. Слагаме банските и се потапяме, докато се скрият и последните лъчи, а след това се стопляме под душа. Вечеря, книжка, филм и сън.


1 ноември

Не знам дали ще ми повярвате, но снощи успяхме да се наспим. Температурата и влажността бяха достатъчно ниски, за да ни го позволят, че даже и се сгушихме в олекотената завивка. Забравила съм какво е да търся топлина. О, как ни се иска довечера пак да спим така хубаво, но засега ще се заситим и само с една такава нощ. Не трябва да сме алчни.


Днес ще ходим в Национален Парк Кариджини (Karijini National Park) с основна цел естествени водни басейни, водопади и каскади. На входа на парка спираме да заредим гориво и сме изненадани от температурата навън. Предвид последните седмици, в които изгаряхме живи под лъчите, сега мога даже да кажа, че направо е хладно. Има някаква надежда за предстоящите дни.


Тръгваме по любимите ни „червени“ пътища.


Първата ни спирка е невероятна – ждрело Хамърсли (Hamersley Gorge). Още от паркинга поглеждаме в ниското и сме зашеметени от гледката. Водни каскади си пробиват път от високото и образуват няколко естествени басейна. Когато слизаме долу, сме заобиколени от огромни червени скали, а самия басейн е в процепа на ждрелото. Скачаме директно във водата, защото е невъзможно да стоиш навън. Скалите са до такава степен нажежени, че дори и две крачки са непосоними. Все пак е обедно време, слънцето няма друга работа в момента.


Не сме само ние тук. Няколко двойки също се разхлаждат на това красиво място. Запознаваме се с една от тях - от немско-френско-английски произход и отново разменяме номадски истории. Те са покрили част от маршрута, който на нас тепърва ни предстои, така че приемаме с желание предложения и препоръки.


След горещи стъпки, за да си стигнем до джапанките и кратка фотосесия на тази красота се запътваме към следващото водно място. Пътят не е кратък, но бързо става ясно колко много си заслужава. Фортескю Фолс (Fortescue Falls) е единственият целогодишен водопад в Кариджини. Гледките са чудесни от всеки ъгъл. Изсечени стъпаловидни червени скали водят водата към басейна и те притеглят да слезеш. Този път не ни се плува. Просто искаме да седнем и да попием заобикалящата ни красота - австралийска природна сакралност.


Преди да тръгнем по стъпалата нагоре се отклоняваме и до Ферн Пуул (Fern Pool). До сега все описвам тези естествени басейни като Рай на Земята. Но ако само един от тях заслужава това име, то ще е този. Не знам вие как си представяте вир в райските градини, но аз виждам нещо заобиколно от гъста гора, така че от всеки ъгъл в кадъра да влизат стари дървета и храсти. В далечината да има малък водопад, който да го захранва и най-вече да няма чуждо човешко присъствие, което да го обезпокоява. Е, този е точно такъв – заслужава си да седнеш и просто да гледаш, за да не си ти този, който пречи на собствената си идилия. Тук бих се върнала някой ден – в мокрия сезон.


След толкова пътуване и гледки денят е вече към своя край и е време да потърсим къмпинг. Подминаваме няколко опции и се спираме на безплатен къмпинг. Температурата тази вечер, изисква няколко слоя дрехи и гушкане под топла завивка – как съм си мечтала за този момент! Пак ще се наспим и ще презаредим!


2 ноември

О, какъв ден! Всичко започва спокойно.


Днес се придвижваме на юг към Ексмаут (Exmouth), където утре ще посрещна рождения си ден. По пътя ще спрем в малкото градче Карата (Karratha) за обяд и да потърсим свещички и нещо като торта за празника.


По пътя има безброй пътни ремонти, работници и опашки навсякъде. Както шофираме, телефонът на Ник звъни и аз го пускам на високоговорител. Обаждат се от компанията, с която ще се гмуркаме утре. За съжаление, плановете ще трябва да се преместят за понеделник, защото времето няма да е подходящо. И както разговаряме с тях, Ник не вижда, че колите пред нас чакат да мине отсрещната колона. Продължава смело напред, въпреки, че аз няколко пъти се опитвам да му давам знак да спре. Но с жената на телефона всичко се оплита и той не разбира какво му казвам. Спира, чак след като видя човека със знак СТОП в ръка, а той от своя страна идва да ни се скара и да запише номера на колата. Е, браво! Аз нали ти казах да спреш! Ник излиза да се извини и да обясни ситуацията.


И двамата сме кисели – разочаровани, че утре няма да се гмуркаме за празника; ядосани, че подминахме колоната – аз, защото Ник не ме слуша, а той защото не е забелязал. В остатъка от пътя до града си мълчим сърдито един на друг. Преди да влезем в центъра на града, ще се отбием на висок хълм над Карата, за да видим гледката и океана.


Пътят нагоре е изключително стръмен и видимостта е много намалена. Тъкмо да се изравним с платото на върха и ... Аз видях камъка в последния момент, но Ник въобще не подозираше и нахака Бърти отгоре му. Стържещият звук пробива слуха! Ужас! Слизам да проверя. Не сме ударили нищо ценно. Само бронята се е закачила. Ник бавно дава назад, слиза от камъка и докато отида да му обясня какво се е случило, милият рони сълзи. Почувствал се гузен. Аз пък, как да продължа да му се сърдя. Напрегръщах го, докато се успокоим и двамата. Хвърляме бърз поглед на гледката, но настроението ни за природни красоти вече го няма. Айде обратно в града.


В Карата няма нищо – само улици и магазини. Но намираме обяд и свещички 2 и 5. Внимателно оглеждаме и за опции за торта и в местната пекарна намираме нещо като щрудел – руло с ябълки и крем. Щом е веган ще свърши работата.


Пообикаляме празните улици на града и решаваме, че официално няма какво да се прави тук. До къмпинга има няколко часа път все още, така че тръгваме. Спираме пак тук и там за гледки и пристигаме малко преди да се смрачи. Забъркваме бърз ориз, снимаме луната и се опитваме да спим без позволението на вятъра. Върху основния слой на палатката има втори, който основно предпазва от дъжд. При силен вятър, външния плющи върху вътрешния и звукът и заглушаващ и стряскаш, когато се унасяш. За наше щастие с малко усилия и стърчане навън от палатката, този втори слой може да се откачи и да позволи малко тишина. Стискайте палци да не вали.


А утре ще празнуваме!


Останете си Вивид,

Вася (и Ник)



следващ пост < Vivid Key > предишен пост

Vivid Key

© 2020 от Василена Коларова

АБОНИРАЙ СЕ ЗА ИЗВЕСТИЯ:

  • Facebook
  • Instagram
  • Pinterest