В края на Нов Южен Уелс

ENGLISH POST

Порт Макуири – Байрон Бей, 23 – 25 септември


23 септември

След вчерашното ни опознаване на австралийския буш в най-голяма близост, спешните медицински процедури, а и заради вечната умора от пътуването, днес уж трябваше да е лежерен ден без много забележителности. И все пак Порт Макуири е доста богат на изкушения!


Тук, например, се намира единствената по рода си болница за коали в света – специализирана само за този вид животинки. В моите представи това означава едно единствено нещо – щом точно тук има болница за коали, значи те живеят в района. Е, аз ще прекарам всяка възможна минута загледана високо в евкалиптите да ги търся. И ето за това няма да се изненадате, че когато не виждаме коали нито покрай улиците, нито дори в дъждовната гора, която посетихме, разочарованието е голямо ...


Да се фокусираме върху гората за малко. И вчера посетихме една и лепнахме по някой и друг кърлеж, но и без това неприятно преживяване, пак ще кажа, че днешната - Сий Акърс (Sea Achres) е по-уредена. Има си платен вход, който ти осигурява пътеки, вдигнати над горския под и успява да намали параноята по заобикалящата ни фауна. Табелите по пътя те запознават с местната флора (информация, която ще научим наизуст до края на обиколката на Австралия). Виждаме и още една гуана докато се разхождахме, но не можем с много повече да се похвалим.


Излизаме от гората. Хайде вече към болницата за коали! Не остава неогледан нито един евкалипт по пътя, но … нито една коала! А болницата за наша изненада не е платена атракция – просто пристигаш и се разхождаш. В началото има малък музей с информация за коалите като животни и за проблемите, които най-често довеждат до човешка медицинска намеса.


Въпреки честите сравнения пухкавите сиви животни не са мечета. Коалите са торбести бозайници (както кенгурутата и уомбатите) и могат да се открият само по източното и част от югоизточното крайбрежие на Австралия. Обикновено живеят в евкалиптови гори, защото се изхранват само с евкалиптови листа. Но тук има уловка – евкалиптът всъщност е токсичен за коалите, заради което те са лениви животни и спят 20 часа от денонощието. Защо природата ги е създала с желание за константна интоксикация - не знам.


А по другата тема - основните причини за хоспитализация са две: изгаряния от диви пожари (нормално явление в австралийския буш) или генетичната им предразположеност към хламидия, заради което често животните ослепяват.


Но на едно нещо се обръща строго внимание на всяка крачка в болницата – колкото и сладки, пухкави и добродушни да са, коалите са диви животни. Докосването им от човешка ръка, камо ли гушкането (което е често срещана атракция на континента) са абсолютно неправилни. Дори в болницата човешкият допир е ограничен до спешна помощ.


С базисно познание за ендемичните бозайници тръгваме да разглеждаме. В самата болница не може да се влезе, но прикачени към корпуса ѝ са заграждения за коали, които поради уврежданията си трябва да останат под човешка грижа, защото не биха могли да оцелеят сами в дивото. Тук навън, на показ за туристи и ученически групи, са само тези животни, които са били в болницата достатъчно дълго време, за да се чувстват добре в такава постоянна близост с човеци. И те са тези, които ние можем да видим – първите ни коали в Австралия, дори и зад мрежи.


Всяко заграждение е подробно означено със снимки на обитателя, име, конкретната причина за нуждата им от доживотна човешка помощ, както и характера им. На повечето пише, че са много дружелюбни и спокойни животни. И както вече споменах, основно виждаме обяснения за обгорели лапи, ослепяване, а една от женските си беше счупила ноктите при падане, което спира възможността ѝ да се катери на високо за храна и безопасност.


Много ученически групи обикалят с нас, ръководени от доброволци към болницата. Разказват им за живота на коалите, както в болницата, така и в дивото. Очевидно е колко силно целят да покажат на децата, как ние хората трябва да се отнасяме към дивите животни. И как личните ни подбуди да направим нещо, просто защото можем (като да гушкаме коали), може силно да навредят на едно диво животно.


Заинтересовани от професионалното им мнение питаме едно от момичетата, какво мисли за други убежища за коали в Австралия. Имаме планове да посетим едно от тях след Бризбън и искаме да знаем, дали те го подкрепят като добър начин за отглеждане на животните. За съжаление тя е подготвена да не изразява мнение по чуждите болници. Ще трябва сами да формираме мнение тогава. (Може би нежеланието ѝ да сподели трябваше да е достатъчен отговор, но по тази тема ще говорим след Бризбън.)


С добро чувство за правилното гледане на сивите пухкавелковци се насочваме към държавната служба на Нов Южен Уелс. Онази, с която не можахме да се справим преди 10 дена в Сидни, опитвайки се да минем всички процедури по прехвърляне на колата на наше име, защото се изискваха повече документи, от тези, които бяхме подготвили. Сега вече сме въоръжени с всичко нужно и отиваме най-сетне да регистрираме Бърти (нашият дом/кола). Вече наближаваме не само края на срока от две седмици след купуването му, а и сме почти на границата с Куинсланд, а пресечем ли я, повече няма да имаме достъп до службите на Нов Южен Уелс. Федералната държава е една, но всеки щат е на практика независима държава със собствени закони и служби. Сега или никога.


Този път процедурите минават много по-лесно. Жената дружелюбно ни обяснява всяка стъпка - явно ни личи отдалеч, че не сме тукашни и не знаем, точно как работят нещата. Праща ни да се сдобием с последните важни бумаги и ето, че олекваме с няколко стотин долара за застраховка, такса пререгистриране и удължаване на пътната такса за още шест месеца. Така и така сме тук, давай да го свършваме всичко наведнъж. След 45 минути излизаме собственици на Бърти. Е, аз де! Ник нали уж за мен я е купувал. Не мога да не кажа, че е хубаво първата кола на твое име да е 4х4 зверче, което ще ни прекара през 24 000 километра около Австралия.


След бърз и вкусен обяд приключва програмата ни в Порт Макуири и тръгваме пак по пътищата. Основният ни водач през континента е мобилното приложение Space Ships. Не знам как щяхме да се справим без него! Разработено е от една от многото компании за наем на оборудвани ванове, с които да кръстосваш Австралия. В него има всичко! Платени къмпинги, безплатни къмпинги, бензиностанции, места за питейна вода и най-вече интересни места, които можеш да посетиш по пътя. Почти всяко място е придружено от снимки, подробно описание, цени и коментари на други пътуващи, по които можеш да се ориентираш за последните промени. Ние обиколихме страната без напечатан пътеводител, но това приложение беше нашето надеждно ръководство. Всичко, което видяхме и посетихме, първо намерихме тук. Е, добре де - Ник ги намираше, а аз го следвах като предано кученце.


Воден от Space Ships, Ник е набелязал да спрем в Намбука Хедс (Nambucca Heads). През годините мястото се е превърнало в невероятна атракция - местни и туристи рисуват върху вълноломите на брега и оставят своите съобщения, истории и вдъхновения.


След като в детайл разглеждаме творчеството на предшествениците си, намираме един камък, боядисан в бяло, който напълно отговаря на изискванията ни. За всякакъв тип изкуство сме подготвени само с два черни маркера. Заедно оставяме отпечатък от ръцете си, запълваме ги с разни мотиви и, разбира се, ги подписваме отдолу. Ставаме част от история.


Дори и без шарените рисунки около нас това място предлага невероятна гледка със заобикалящия ни океан. Жалко, че не оставаме да ѝ се насладим по-дълго време. Вместо това забързано се прибираме в колата, сякаш това беше просто задача от списъка, която сме свършили и сега можем да я забравим. Заради тази мисъл в главата ми, както и поради факта, че къмпингът тази вечер е просто празно футболно игрище, се налага да спрем за малко по пътя. Изведнъж чувствам, че препускаме толкова бързо през всичко, което виждаме, че сякаш няма смисъл. Не обръщаме достатъчно внимание на дреболиите, не ги усещаме пълноценно, не се забавляваме. Бързаме, без да знаем защо ...


Попадаме на едно малко паркче с гледка към океана и просто сядаме на една пейка. За да се нагледаме. За да обсъдим плановете. За да обърнем внимание на детайлите. Това пътуване не е списък от задачи, а сбор от малките неща в живота. И се радвам, че се почувствах така, че спряхме - за да направим промени докато има врeме.

24 септември

Днес продължаваме изследването на австралийския буш – като сме започнали, няма как да спрем. Днешната пътека е национален парк Дориго (Dorrigo) и се вие надолу по баира до Ред Седар Фолс или по български - водопада Червен Кедър (Red Cedar Falls). За съжаление явно снощи съм спала накриво и още от сутринта започвам да усещам, че днес типичните ми главоболия ще са силни. Но нали съм свикнала, ще трябва да избутаме деня някак си.


Пътеката ни първо криволичи на равното, а на една от информационните табели виждам нещо, което досега съм виждала само на случайни клипчета онлайн – белези от дърводобив по останалите дънери. Заради височината на кедрите и евкалиптите, техниката на дървосечене е била да се изсекат първо дупки в ствола, където да бъдат затъкнати дъски за стъпала. Предполагам, че по този начин рискът 70 метрово дърво да падне на нечия глава е по-малък. А маймуната, с която пътувам, веднага използва процепите за да се покатери нависоко и да застане в победна поза – това успях да го заснема!


И ето че тръгваме по серпентината надолу. Гледаме да не обръщаме внимание колко много слизаме, защото е ясно, че после всичкото това ще трябва да се качва. Преминаваме през усукани лиани, ниски дървета, паднали дънери – типично за всяка горска разходка, особено в дъждовна австралийска гора. Нетипичното обаче е, че сме под постоянен стрес - какъв отровен паяк ще залепне отгоре ни или каква змия ще пресече пътя ни. Знам, че сигурно ви е омръзнало да слушате за нашата параноя, ама аз няма да ви я спестя – получавате чувствата ни така както и ние ги усещахме.


Най-сетне слизаме успешно до водопада и едно ще кажа – заслужава си! Уютно, зелено кътче и висок, пълноводен водопад. Красота голяма, почти може да се сравнява с Калоферското пръскало в Стара Планина. Катерим, снимаме, гледаме, радваме се.


НО! Проблемът е голям! В такава ситуация по европейските разходки ще си полегна да се напека на слънце; ще се отпусна да си изям сандвича; ако си я нося, даже и книжката ще извадя. Е как по точно да стане тук? Ей сега ще ме налази нещо и ... На крака съм окей, ама седна ли, направо ме побиват тръпки. Не, тръгваме си. Снимки нали имаме достатъчно вече! Започваме да качваме безкрайната серпентина. С цел мотивация преброяваме на картата петнайсетте завоя, които трябва да минем, за да стигнем до равната пътека. 1, 2, 3, .... , брех тоз деветия край няма, 10, 11, 12 ...


ААААААААААА!


Скочих! Изпищях! Цялата гора ме чу!


И най-вече змията насреща ми, настанила се на тринайстия завой. Така хубаво ме чу, че и тя даже подскочи встрани от пътеката! Ама не достатъчно - със сигурност няма да понеча да мина покрай нея. И сега какво? Вземам аз една клечка и я мятам отгоре ѝ с идеята, че ще се отмести. Ник, като мой защитник: „Абе не хвърляй пръчки! Поне вземи една голяма, че да можеш да се отбраняваш!“ Намира той една сопа и с побутване успява да измести змията достатъчно надалеч, за да минем по-спокойно и да оставим дистанция зад себе си. Нали му вярвам и аз: „Виж я каква е малка и безобидна, нищо няма да ни направи!“


Това да е за урок на всички!!!! НЯМА ЖИВОТНО В АВСТРАЛИЯ, КОЕТО ДА НЕ МОЖЕ ДА ТЕ УБИЕ, АКО ПОЖЕЛАЕ! Всичките до едно имат такава способност, а повечето и желанието. При първи досег до интернет търся в Гугъл “сива змия източна Австралия” и първата статия, разбира се, е „10те най-отровни змии в Австралия!“ Познах я - източна кафява змия (Eastern Brown Snake). И до сега съм благодарна на Вселената, че нищо не ни се случи. По-късно разбираме, че и най-много смъртни случаи от змии в Австралия са на самоуверени мъже с пръчки! Абе май много на косъм бяхме!


Ама така и така сме на темата, да ви кажа правилата при ухапване от змия в Австралия. Първото (за паяците важи същото) е да запомниш или даже да снимаш вредителя, защото всяка змия изисква своята противоотрова и трябва да можеш подробно да опишеш в спешното каква те е нападнала ... ако въобще стигнеш до там. Което ни води до точка две: при ухапване трябва моментално да легнеш неподвижно. В повечето места по света, отровата на змията се просмуква във вените ни, заради което ние знаем, че изсмукването на отровата и слагането на турникет са най-успешните действия при първа помощ. Тук змийската отрова се предава по лимфната система, заради което неподвижността е изключително важна. Просто трябва да се молиш да има кой да те дърпа до колата и тя да не е много далеч от болница. (Ама в нашата ситуация, май нито едното, нито другото!) Да си знаете!


С вечни благодарности излизаме пак на основната пътека. Сега вече мигрената ми е почти в пълен разгар. А след бързо кафе в близкия информационен център, решаваме да продължим по на север отколкото планирахме, което предполага още 4 часа шофиране. Но аз не съм в състояние да седна зад волана дори и за половин час. Страхотно – 4 часа в колата, 2 от тях по планински завои, а на мен ще ми се пръсне главата! Добре, че Ник все не е уморен и все обича да кара и няма никакъв проблем да поеме отговорността. А аз ще си стоя до него в агония с шишенце масло от евкалипт, да си го душа.


След няколко спирки и малко сън пристигаме в къмпинга ... след края на работния ден. Дори и за миг не можем да се притесним, заради невероятното отношение и вечната дружелюбност и желание на австралийците да помогнат. Звъним на номера, написан на вратата, жената веднага пристига и не само ни урежда набързо, но и ни дава 10% отстъпка. В момента тече междусрочната ваканция в Куинсланд, заради което цените в къмпинга са повишени. Ама ние очевидно не сме тук заради ваканцията и получаваме отстъпка. Това дали се случва другаде?


В момента не искам нищо друго освен да си легна моментално, но първо трябва да разпънем палатката и да сготвим вечеря. Къмпингът е огромен и супер луксозен – може би най-оборудваният, на който сме спали. С огромна кухня и много хладилници, мини голф, няколко басейна, видео игри на закрито и т.н. и т.н. Понякога ми се иска да имаме повече време на тези места, така и така им плащаме нощувката. Но обикновено не сме тръгнали за мини голф, а за някоя местна забележителност. А и за днес толкова ни е достатъчно. Време е за сън.

25 септември

Събуждаме се в Балина (Ballina с ударение на първото а) и аз отново чувствам мигрената. До сега никога не ми се е случвало да бъдат два дни подред. Не знам какво се опитва да ми каже тялото ми, но го вика много силно. А аз, дори и след почти 25 години, не съм се научила да го говоря този език гладко. Със или без главоболие не е като да мога да се спра. Твърде много има да се види, а времето е кът.


Преди да приберем палатката се разхождаме по плажа на Балина, където често могат да се наблюдават китове. Вървейки по буната, навътре в океана, виждаме разни неща да подскачат. За съжаление не са китове, но пък са цяло стадо делфини. Влезли са в залива, за да се забавляват, сърфирайки по вълните. Понякога и аз не мога да повярвам колко интелигентни, чувствителни и близки до нас хората са делфините. Колко желанието им за щастие, игра и близост ръководи живота им. Отнема ни дълго време преди да можем да се отделим от това зрелище. Опитваме се отново и отново да направим перфектната снимка на делфин в скок (дори и не перфектни, мисля, че опитите ни не са неуспешни). Но човешкият живот ни дебне, а часът за напускане на къмпинг почти е настанал - палатката е още разпъната на покрива. Сгъваме катуна и отиваме в центъра на Балина да търсим обяд.


Не беше замислено, но свършваме още една, по-важна задача, която трябваше да бъде приключена преди месеци. Най-сетне правим таблица, за да предвидим на коя дата къде трябва да бъдем, колко време ще ни отнеме пътуването и къде можем да спрем да разгледаме. Като започваме да попълваме датите, осъзнаваме, че най-вероятно вече сме закъснели много с графика и ще трябва да пропуснем няколко места, за да стигнем до други на време. Оффф! Не е хубаво това, ама щом трябва!


И с тази идея, днес пътят до следващата дестинация е много сериозен! Цели ... 30 минути! Мдам... не е много далеч, но е от бележитите места, за които всеки говори и трябва да се видят. Днес сме в прословутия Байрън Бей (Byron Bay) – рай за сърфисти и хипстъри.


Още с влизането сме заобиколени от сърф шопове на най-големите марки, магазини за плажна мода – за спортни или фукащи се индивиди, барове за сокове и сандвичи, бирарии с крафт пиво, хип ресторанти ... Разхождат се толкова много млади хора - с полу облечени (или съблечени) неопрени и сърфове под мишница; с дълги рошави мокри коси, със или без расти; къси гащи и ризки вързани над пъпа ... Абе, тук не е като на други места. Не знам дали е позволено на такива несърфиращи индивиди като нас да са на територията ... Ама нали поне живеем в колата си, май сме достатъчно хипари, дори и без расти до дупето. Мдам ... стереотипи до безкрай!


След леко лутане и липса на място за нас тук и там, се настаняваме в малък къмпинг, който е от най-евтините опции в околността, но по някаква причина е празен. На нас това никак не ни пречи. Първата задача е моментално да си облечем банските и да се насочим към плажа. Надявам се днес да успеем да се изкъпем в австралийския океан.


Е, нямаме този късмет. Или по-точно – нямаме този кураж. Облачно е, ветровито е, а водата е неописуемо студена. Не знам от какво са направени сърфистите във водата. Ние ще си постоим на пясъка. Напълно облечени сме, защото си ни е много студено, но нали сме на плажа. И ето я наградата - китове в далечината. (Това като го казвам не си представяйте нещо много специално – просто ей там на хоризонта има едни черни точки, които влизат и излизат от океана и някой от местните казва, че са китове. Ние, разбира се, им вярваме.)


На връщане от плажните изживявания минаваме през няколко магазина. Така и така сме заобиколени от безкраен комерсиализъм, направо да се потопим. Не че си купуваме нещо, ама не ни пречи да зяпаме. Минаваме през супермаркета, за да измислим вечеря – щанда със суши върши страхотна работа. Спираме се и в голям къмпинг магазин. Не сме си признали още, че къмпинг масата ни е напълно неизползваема вече (12 дни след първата употреба). Картоненият ѝ плот е супер размекнат и се разпада. Май грешката беше да я оставим в проливния дъжд навън и да я навали сняг в онази вечер в Оберон. Май ... не сме сигурни. Ама не си харесваме нищо, което да е достатъчно компактно пък и евтино. Ще търсим още.


В къмпинга всеки е по своите задачи – Ник разглобява част от палатката, за да смени винтовете, които онзи безхаберен човечец ни пробута и които сега оставят следи върху покрива на Бърти. Аз през това време подреждам гардероба, кухнята, килера и хладилника (разбирайте - задната седалка), обработвам малко снимки и правя вечеря – варена царевица на кочан и готово суши. Какво друго му трябва на човек?


Малко след залез сме зашеметени от нови представители на австралийската фауна – прилепи. Ама не е то прилеп като нашите, дето ти се събират в шепичката. Това е сивоглава летяща лисица с размах на крилата един метър. Прилеп ли е това или орел? Огромни същества. И не са едно две – десетки са. А на фона на розовото небе даже са малко страшнички. Тип Дракула по залез ...


Докато готвя пропускам и още една нова птичка. Както Ник оправя палатката и се захласва по прилепите със съседките ни по място изведнъж нещо каца на вратата на отворения багажник. И не е прилеп, а е малка совичка – много симпатичничка. Е, разбира се, Гугъл казва, че само незапознати неавстралийски туристи биха я помислили за сова. Птицата ни най-малко не е сова, а е димен жабоуст козодой. Аха, да, и вие така си мислехте, нали? Толкова да сме невежи двамата с Ник!


Ако не друго, мисля, че днес не можем да се оплачем откъм представителите, добавени към списъка с „Нови Животни“ – започва да става доволно дълъг.

А от утре сме в Куинсланд!


Останете си Вивид,

Вася (и Ник)

следващ пост < > предишен пост

© 2020 от Василена Коларова

 Vivid Key by Vasilena Kolarova

Известие за пост / Post notification

  • Facebook
  • Instagram
  • Pinterest