Пустинни неволи

ENGLISH POST

Кингс Каньон и Алис Спрингс, 17 – 19 октомври


17 октомври

След вчерашния 17 часов ден, изпълнен с толкова много емоция и въодушевление, днес започваме изтощени. Нощта в прашен и ветровит къмпинг със сигурност не балансира липсата на сън. Но това не означава, че денят не е пълен с планове и места за посещение. Кои сме ние, че да имаме правото да се поспрем?


Крайната цел е утре да се върнем в Алис Спрингс и да продължим на север към Дарвин. Но за да не повтаряме шосето, по което се движихме към Улуру, тръгваме по друг път от северната страна, който ще ни предложи две нови спирки – Кингс Каньон и Маунт Зийл. Да видим ...


Е, аз си подремнах за час докато стигнем първата спирка – Каньона на Краля (Kings Canyon). Посреща ни дизайнерски навес с наистина студена вода от чешмичките. Върти се и клипче на екран в тази ненадзиравана пустош с предупреждения и упътвания за пътеките. Смешни австралийски гълъби с перчеми чакат да ги напоиш. Отнема ми време докато вляза в крачка и се разбудя за предстоящия поход. Толкова ми е трудно, че обмислям никъде да не ходя. Но, това не е от трите опции изборени на табелата – маршрути по един, два или четири часа (или 48, но него бързо го отписваме). Знаем, че времетраенето е завишено навсякъде и все пак не ни се върви 3-4 часа, а ако извървим късия, после със сигурност няма да тръгнем по втора пътека. Айде, по средата е отговорът – 2 часа.


Каква красота! Наситена червена, ръждясала земя ни заобикаля във всички посоки. Ерозията и тук е творила със замах. Естествени стъпала образуват всичко около нас – високо или ниско, плоско или куполовидно. Територията е огромна – виждаш уникалните творения, накъдето и да погледнеш; колкото и далеч да фокусираш. Растителността се състои в ниски сухи храсти. Разноцветни стрелки маркират пътеката и посоката.


Сянка няма – мухи има. Горещо е!


Стигаме и до самия каньон. Табели навсякъде предупреждават да не се приближаваш до ръба, но аз все пак решавам да тествам границите. Веднъж ще дойда тук, как бих могла да пропусна гледките? Не съм била досега на толкова прорязан каньон. Скалите от двете страни са отвесни и гладки. Разцепени, както замръзнало масло се пука под нож. Цветовете на вертикалната повърхност преливат и се смесват – ръжда, сажди и пясък. Огромната фуга е залесена със зелена гора. Фотоапаратът не може да предаде реалността. Разкош!


Дори и жегата и мухите не могат да ни спрат да се насладим на тази гледка. Но пък в комбинация с глада ни помогнаха да слезем по-бързичко. След бърз обяд на крак тръгваме по пътя към Маунт Зийл (Mount Ziel). Пътят до там е много километри “по черно” – или в случая на Австралия – по червено. Настигаме конвой от три бели джипа и цялата сцена е като в реклама за гуми офроуд (запоменете това сравнение) – пушек, чакъл и четири бели 4х4, криволичейки под жаркото слънце. В един момент те спряха, ние логично ги подминахме и благодарим на Вселената за това, защото ако не бяха останали зад нас, не сме сигурни как щяхме да се справим със следващите събития от деня ...


След около 20 минути светва лампичка на таблото – червено радиаторче точно до термометъра. Е, това не е добре! Отбиваме и се консултираме с наръчника на колата. Реалната температура не се покачи, затова не бяхме притеснени, но същевременно нямаме и обхват на телефоните. Книжката ни инструктира, че това е индикаторът за ниско ниво на охладителната течност. Ако свети, значи трябва да се допълни при студен двигател, а ако това не е възможно, да се остави възможно най-дълго време да изстине (поне 10 минути).


И ето, че моят съпруг излиза, за да се бори с Бърти. Освобождава леко налягането на резервоара и след по-малко от 5 минути решава, че всичко е наред и може напълно да отвори капачката. Какво се случи? Огромен жълт фонтан охладителна течност избухна! И докосвайки горещата кола, започва да се изпарява все едно пуши. Аз хуквам надалеч от колата, виждайки пушека. Грабвам двете ценности, които виждам – телефона и фотоапарата, но излизам в прахоляка по чорапи, защото обувките ми са събути отдавна. Е, сега вече здраво се прецакахме!


Тъкмо да почнем да се притесняваме и ни настига конвоят от преди малко. Спират при вида на вдигнатия капак. Започват да разпитват какво се случва тъкмо в момента, когато си спомням, че в наръчника пише, че охладителната течност не бива да докосва човешката кожа, а ръцете на Ник за покрити. Бързам да го полея с последните ни запаси вода.


Пътниците в трите коли са всичките англичани, живеещи в Австралия – от Донкастър, Мидълсбра и Лийдс. Тръгнали да обикалят по дивото с жените и децата си. Провеждат се мъжки обсъждания по темата и се решава, че ситуацията не е толкова страшна. Просто трябва да доналеем вода в резервоара и да държим термометъра под око. Мъжете свършват работата и ни предлагат да тръгнем заедно с тях, за да могат да реагират, ако пак имаме нужда от помощ. Нареждаме се най-отпред и тръгваме.


Не са минали и две минути и отбиваме отново. Ник усеща, че сме спукали гума. За съжаление, е прав – предна лява. Ех, какъв късмет ни гони! Няма какво да му мислим. Започвам да изпразвам багажника, за да стигнем до резервната, след което оставям мъжете да свършат работата.


Другите трима за бая якички, така че гумата бързо е сменена. Но пък и отнема достатъчно време, за да извадят по една ледено студена бира за всички, освен Ник. Сори, Ник, ама след всичко, което се случи, не мога да не се възползвам от глътка – две или цялата бутилка. Единият от англичаните не пропуска да отбележи, че злините обикновено идват в комплект по три и трябва да внимаваме. Благодаря, за предупреждението!


Качваме се всичко обратно по колите и най-сетне успяваме да успокоим страстите и да направим лека равносметка. Първо, ако не спукаш гума в австралийски аутбек, къде другаде? Бил ли си въобще там без да си тръгнеш с резервната? Второ, щяхме да сме в много лошо положение, ако конвоят не се беше появил. Със смяната на гума щяхме да се справим криво-ляво, но инцидентът с охладителната течност нямаше да приключи благоприятно. Трето, какъв е шансът да се натъкнем на англичани да ни спасяват? Четвърто, и тук ще трябва да цитирам английския израз: „hindsight is a horrible thing“ – изводите след събитието са кофти работа: Не трябваше да пипаме резервоара на охладителната течност въобще! Пето, сега сме и част от конвой, което беше и първоначалната идея на Ник за пътуването ни през аутбека. Нищо, че не си го представяхме точно така. Чувствата ни са изключително смесени между това да се чувстваме глупаво от грешките си и успокоени, защото всичко се нареди. Добре сме!


Лошото сега е, че на никакъв Маунт Зийл няма да ходим и трябва да се придвижим директно до Алис Спрингс. И защо тогава трябваше да се окажем на този път? Явно, за да не останем без спукана гума. Пък и каньонът си заслужаваше.


Петнайсетина минути след спуканата гума, черният (червеният) път свърши и най-сетне сме отново на асфалт. Което за английските ни спътници, означава бясна скорост. Помните ли, че единият каза „злините идват по три“? Е, дълбоко съжали за тези си думи, защото той се оказа номер три с пушеща, миризлива гума – разпрана. Голяма реклама на гуми се получи, а!?


Спряхме, разбира се, да помагаме, сега сме част от техния екип. Десет минути се сменяха мъжете да измислят, как да свалят резервната гума, но за съжаление така и не го измислиха. Осъзнахме, че точно ние двамата с нищо не можем да помогнем и с позволението на спасителите ни, потеглихме, отново сами на пътя. Искаме да стигнем Алис навреме, за да се настаним пак в къмпинга и утре рано да сме на гумаджийница.


Остатъкът от пътя е само час и половина и с окуражаващи думи Бърти се справи. Върнахме се в къмпинга от преди два дни и се заехме с хаоса, предизвикан от днешния луд следобед. Подредихме всичко, което намерихме, оставяйки само огромната купчина пране за утре. Надяваме се, че ще можем да се справим с гумата достатъчно бързо утре сутрин, че да можем да се придвижим на север и да нощуваме в Тенант Крийк (Tenant Creek). Но нека първо да видим, как ще започне денят.


Много съм горда с Ник – моят герой! Знам, че получи малко помощ, но все пак Бърти беше негова отговорност и той се справи перфектно с цялата ситуация. И двамата сме изключително уморени и въпреки несполуките днес, чувстваме, че беше добър ден.


18 октомври

Още от вчера имах предчувствието, че днес няма да си тръгнем от Алис. Но нека започнем от началото:


Рано сутринта Ник бързо открива конвоя от вчера, настанили се сравнително близо до нас в къмпинга. Трите коли са се паркирали така, че входовете на покривните им палатки да сочат един към друг - английско мини селце. Спираме се да поговорим с тях и бързо разбираме колко добра идея беше да не останем да чакаме с тях снощи. Били са на пътя цели 4 часа и не са стигнали Алис до 23:00 часа, което не ме изненада, защото снощи определено не ги видяхме преди да си легнем. Но те са достатъчно голяма група, за да поддържат добро настроение и не изглежда като да са се затормозили от преживяванията. По-скоро даже е готина история, която ще има да разказват.


Разделяме се с тях и тръгваме към най-евтината гумаджийница на Алис. Обясняваме проблема набързо, но те нямат възможност да помогнат днес – затрупани са от задачи. Пращат ни услужливо на друго място. Другите са не по-малко заети, но обещават, че ще могат да ни вмъкнат. Дупката в нашата гума е твърде голяма, за да бъде поправена и ще трябва да купим нова. Тук обаче са твърде скъпи и те ще купят по-евтина гума от първото място. Австралийска му работа, ей! Е, сега вече е ясно, че днес пак ще се спи на същия къмпинг. Поне колелото вече е свалено, така че можем да оставим само него и да продължим да се движим с Бърти из града.


Първо се връщаме в нашето кафене, за да посвършим малко задачи. Тук е страхотно – мъничко, но много позитивно и зареждащо; хората са готини, кафето и храната са вкусни, а мястото за работа е супер. Аз най-сетне изпращам имейлите със сватбените снимки на всички гости, защото вече прекалено го проточих. Остатъка от времето прекарвам в попълване на дневника за деня ни при Улуру, докато Ник програмира. Не очаквах, че този ден в Червения Център може да отнеме толкова време, усилия и мастило. Но си беше и най-пълният ни ден от цялото пътуване. Все още чувстваме невероятните трепети, които преживяхме там.


Продължаваме плана за деня с посещение на азиатски ресторант с изцяло веган меню – зашеметяващ обяд! След това се връщаме в къмпинга да пуснем пералня-две. Използваме днешния ден за административни дейности. Да занулим задачите и да започнем начисто.


Пет минути преди да затвори гумаджийницата им звъним, защото още нищо не са ни казали. Опа, май сме им дали грешен номер и те не са могли да се свържат с нас. Гумата е готова и ни чака. Аз оставам в къмпинга, за да изчакам пералнята, като добра съпруга, а Ник отива в сервиза. Мисля, че това е първия път, в който сме толкова далеч един от друг от сватбата насам. Не е лошо!


Ник се връща, но новата гума е още в багажника. Сервизът е затворил, когато той е стигнал и не са помогнали да я монтират. Ние пък, в прахоляците на пустинята, сме изгубили една от частите на крика и той е неизползваем в момента. Събираме смелост и молим съседите по палатка за техния. Те разбира се, помагат. Докато си почивам с вдигнати крака, Ник хвърля една кофа пот и … е готов. Гумата е на мястото си. Толкова новичка, че ми е жал да я мъчим по-пустинните пътища. Е, да не е ставал гума …


Горди от успешния ден го завършваме подобаващо – с бира край басейна. Температурата на въздуха е поносима и ни позволява напълно да се отпуснем и да релаксираме. А утре сутрин не планираме да бързаме за никъде.


19 октомври

Както и предвидихме, започваме деня бавно. Никой не ни гони. Имаме да посвършим няколко неща в града, преди пак да тръгнем през Дивото. Пазарим, зареждаме, мием предното стъкло, осеяно от мъртви мушици, помпим гумите и тръгваме за зелен хайвер – да търсим из колите за скрап частта за крика, която загубихме. Много безотговорно от наша страна би било да тръгнем пак през пустинята без функциониращ крик. Оказва се изключително трудно – тази част е явно от първите неща, които се разграбват от колите за скрап. Явно не сме само ние, дето сме я изгубили. Спираме на 5 места, докато най-сетне намираме някой да помогне и да намери търсения лост. А след това търсим и някой, който леко да го зареже, за да пасне на нашия крик. Каква безкрайна история за един лост! Но вече сме напълно подготвени за следващия път. (Не, мамо, няма да има следващ път!).


И пак тръгваме по магистралата Стюарт, по която дойдохме дотук. Този път, право на север към Дарвин. Гледките са все така болезнено познати и скучни. Но този път краят ще дойде по-скоро, защото ще сме отново на крайбрежието. И от мухите ще има мира там. Къмпингът днес е зад една от малкото бензиностанции – в прахоляка и на жегата. Преживяваме малко трудно. За пореден път изхвърляме една торба развалени зеленчуци – още не мога да свикна с липсата на хладилник. А също така никога не съм знаела, колко отвратително миришат развалените картофи – представете си ги в затвореното пространство на колата. И с това ще се справим някак си!


В момента ни е малко трудно да сме позитивно настроени. Взеха нещата да се насъбират. Но ни чака още толкова много - няма да седнем да се отчайваме, я!


Останете си Вивид,

Вася (и Ник)



следващ пост < Vivid Key> предишен пост

Vivid Key

© 2020 от Василена Коларова

АБОНИРАЙ СЕ ЗА ИЗВЕСТИЯ:

  • Facebook
  • Instagram
  • Pinterest