В промеждутък

Шепартон - Бондай Бийч, 27 - 29 декември


27 декември

Бърти днес явно е решил, че прекаляваме с туристическите преживявания. Или пък че ни е изтекъл късмета. Или просто смята, че не му обръщаме достатъчно внимание, след като не спим и готвим около него всеки ден с тези бунгала и квартири. Нали знаете, че според драматургичната теория, ако в първо действие на стената виси пушка, до трето действие тя трябва да … Ето, че всичките ми досегашни вмятания за охладителната течност сега ще създадат кулминацията в пиесата. Предупредих ви!


Тръгваме от Шепартон нищо неподозиращи с надежди да обиколим Канбера още днес. Някои даже се надяват на ранно пристигане в Сидни. Около час и половина по-късно, на един полегат баир, въздухът в колата става горещ и влажен. И тъкмо да променим настройките на климатика, Ник забелязва един от най-нежеланите индикатори на таблото. Температурата на двигателя се покачва. Веднага отбиваме, за да предотвратим сериозни последици и за да оставим Бърти да се охлажда.


Не съм сигурна защо, но всички сме сравнително спокойни. Закъсали сме на някакъв си път в Австралия. Закъсали сме два дни след Коледа. Те австралийците по нормално време не обичат да работят, камо ли в тези забравени дни между Коледа и Нова Година. Закъсали сме - двама едвам на 25 години и двама в Австралия от десет дни. Но може би точно затова сме и така спокойни. Те се надяват, че ние знаем на кого да се обадим. А ние очакваме, че те имат достатъчно опит, за да реагират правилно сега, веднага.


В следващите двайсет минути, както сме подпрени на мантинелата и чакаме, покрай нас минават няколко коли. Не казвам „много“, но по австралийските пътища “няколко” означава “безкрайна върволица”. Първият шофьор, без да се замисли, спира зад нас, излизат двама от колата и идват да проверят как могат да помогнат. След тях, отбива и всяка следваща кола. Дори и да виждат, че вече някой се е отзовал, всички искат да се уверят, че имаме това, което ни е нужно.


Доливаме вода в резервоара, който се беше изпразнил напълно и тръгваме пак. Намираме се на няколко километра от някакво си градче Бийчуърт (Beechworth), а временните ни придружители ще ни изпратят до там. Но няма и десет минути и термометърът пак започва да се покачва. Този път звъним и на пътна помощ. Проверяваме какви са им условията, но все пак решаваме, че ще стигнем поне до този град. По опита на тати включваме парното на максимум, сваляме прозорците и потегляме отново. Уж ще се опитаме да издърпаме горещината от двигателя. А кого го интересува, че навън вече си е жега и в купето ще се издушим живи – било то и със свалени прозорци.


Стигаме до първия сервиз, а той, разбира се, е затворен. Защо пък да работи днес. Даже нямат намерение да отварят преди шести януари. Ник и тати отварят капака и започват да го гледат и да човъркат умислено, а аз и мама отиваме да обиколим квартала. Може пък и да намерим някой, който да помогне. На отсрещния тротоар един мъж в работно облекло си заключва портата. Питам го дали случайно познава някого от сервиза или пък дали знае за друго място наоколо, където могат да ни помогнат днес. Той вдига ръце, но с готовност идва да види той дали не може да помогне с нещо. Бил инженер. Ами добре.


С мама се скриваме под единствената сянка, а мъжете, под наблюдението на GoPro-то продължават да гледат умно. Някакъв маркуч се проточва до Бърти в един момент и започват да го наливат с вода. Защо, къде, как и всички други въпроси можете да си задържите. Аз не знам отговорите им. Сигурно минава около половин час преди трибуналът да обяви, че е проблем с термостата. Хубаво, какво правим тогава?


Ник звъни пак на пътна помощ. Каквито и да са им условията, ще трябва да ни изтеглят до първия сервиз, дори и той да е на 400 километра в Канбера. И дано да е там, защото резервацията ни за тази вечер не може да се канселира. „Механик ще бъде при вас до час“, ни казват от кол центъра. Ще чакаме тогава.


Чувствам се като в уестърн. Седим четиримата под сянката на някакъв миниатюрен навес. Заобиколени сме от прахоляк и безлюдие. А горещината започва да образува мараня пред нас. Освен да дъвчем стрък пустинен треволяк, друго не ни остава. Някой дали ще извади пищов от някъде?


Живеем с надеждата, че „до час“ ще е по-скоро 30-40 минути. Но дори и десет минути след пълния час, все още няма изглед скоро някой да ни спаси. Ник звъни пак на централата. „О, до един час ще има някой при вас“. Какво? Още един час??? Вие разбирате ли, ние къде се намираме и колко ценно време губим тук? Не, съжалявам, но тук повече не можем да останем. Натоварваме се в Бърти и влизаме в центъра. Така и така сервиз няма, поне има ресторанти с климатик и храна.


Бийчуърт е като всяко друго градче в нищото на Австралия – миниатюрно, с няколко магазинчета по главната улица и един два пъба. Намираме мястото си в едно от ресторантчетата, а те ни спасяват с много вкусна храна и студена бира. Прекарваме времето в разговори за Бърти, за изминатите километри от Аделаида и за предстоящите до Сидни. Мислим си, че като нищо сме първите българи, които някога са спирали тук. Колко странна мисъл … И така още час и половина. Все още никой не е благоволил да ни съдейства.


Е, сега вече ни писва. Вече минава пет часа следобед. До Канбера има още 4 часа път със здрава кола. Утре е събота посред коледната ваканция. Ако не стигнем тази вечер е много притеснително какво ни очаква в следващите няколко дни. Ник звъни отново, но този път сме го нахъсали да бъде твърд и поне малко ядосан за липсата на комуникация. Той предизвиква всичката неприсъща за него негативност, и обяснява на операторката, че не можем повече така да чакаме като луди. Някой ще ни помогне ли или да се спасяваме както можем?


Изминал е още половин час и кафетата ни тъкмо пристигат, когато механикът най-сетне звъни. Естествено, не са го информирали, че вече не сме в затворения сервиз и Ник трябва да обясни къде да ни намери в центъра. Мъжете отиват да гледат и след няма и десет минути се връщат. Бърти, разбира се, е решил да се срамее пред чуждия човек, и не е показал проблемите си въобще. Техникът не може да намери нищо нередно, заради което да ни качи на платформата към Канбера и смята, че можем без проблем да стигнем до там и сами. Лесно е да се каже. Вече е шест часа, а ние трябва да шофираме 400 километра с парното на макс и свалени прозорци.


Този път сядам аз зад волана и Бърти любвеобилно не прави никакви проблеми. За цял час и половина. Тъкмо да подмина едно уширение до пътя и чувам “Спри! Спри!” Тати забелязва, че стрелкичката се движи нагоре. Мигач, спирачка и отбивам. Вадим чипсовете от багажника и сядаме да почакаме пак двигателят да се охлади и да долеем течност. Решаваме от тук нататък да не рискуваме и да спираме на всеки час за кратка почивка. Така и правим – спираме още три пъти на работещи или затворени бензиностанции.


С наближаването към федералната столица, през свалените прозорци, започва да нахлува силен мирис на пушек. Според великия интернет, пожарът е на около 300 километра и само пушекът успява да стигне до нас. Можете ли да си представите такова нещо? Все едно в Търново да усещат пожари от морето. Най-сетне успяваме да стигнем в бунгалото си след полунощ. Добре, че чекирането е самостоятелно. Успявам да убедя семейния съвет да не проветряваме бунгалото колкото и да е задушно. Достатъчно се надишахме на пушек.


Всички сме изтощени. Някои пропускаме вечеря, други просто лапват набързо каквото намерят. Утре няма да е лесен ден. Но все пак сме тук – цели и невредими, дори и малко да ни се поотложиха туристическите планове.


28 декември

Ник става в седем и започва да звъни телефони, докато другите сме все още по леглата. Както се и очакваше, намирането на работещ сервиз в съботата след Коледа е изключително трудна задача. Най-сетне някой вдига телефона и Ник скоропостижно се изстрелва, за да успеят да свършат работата преди да затворят на обяд.


Междувременно, в пълно неведение какво ще се случва днес, ние тримата се опитваме да съставим някакъв план за действие. Или по-точно три или четири плана според различните несигурности около Бърти. Мама е убедена, след независимото си проучване, че всъщност няма какво толкова да се гледа тук и не желае да оставаме втора вечер в това бунгало. Иска да тръгнем за Сидни веднага. Но предвид факта, че все още въобще не сме тръгнали да обикаляме столицата и нямаме представа кога това ще се случи, ние с тати не сме много убедени, че ще си тръгнем от тук още днес.


Ник се справя в сервиза по-бързо отколкото очаквахме. Наистина проблемът е бил с термостата. Прав се оказа тати. Все пак половината ден вече е минал и четиримата решаваме, че ще се придържаме към първоначалния план - ще останем в Канбера тази вечер. Оставяме разхвърлията в тристайното бунгало, хващаме си дневните ранички и тръгваме.


Канбера! Пак обръщам внимание, че ударението е на първото А. Сигурно си спомняте, че в Аделаида си говорихме за „планови градове“ и ви предупредих, че ще се върнем на темата, като пристигнем в столицата. Е, тук сме. След дълги години спорове между Мелбърн и Сидни кой е по-велик и кой трябва да е столица на Австралия, парламентът взел решение а-ла „двама се карат, третия печели“. Само дето в началото на XX век, трети все още нямало. Тепърва трябвало да се построи.


Избрали една празна територия в пустинното нищо. Изгонили кенгурата и емутата, които я обитавали и обявили конкурс за проект за чисто ново градоустройство. Решили да отдадат някаква почит и на аборигенското население на континента (и най-вероятно на изгоненото племе) и да я нарекат по аборигенски Канбера – „място за срещи“. Така де, освен срещи, какво друго може да се случва в един град без история, без култура и най-вече - без океан. Кой австралиец е луд да се отдели от океана!?


И така, под ръководството на архитект Уолтър Грифин (Walter Griffin), през 1913 година всички федерални ръководни органи били преместени от Мелбърн в Канбера. В Мелбърн да си се занимават само с местните щатски проблеми. Тук ще се решават въпросите на цялата държава, на пълния сбор от федерални единици.


Но да се върнем на темата за архитектурата на „изкуствения“ град. Нали не си мислите, че с двама архитекти в редиците ще ни убегне. Канбера е сред водещите примери в „плановото“ градоустройство и се смята за една от малкото успешни реализации. Бразилия, например, е водещ в обратния смисъл – там нещата никак не са се получили. Казват, че проблемът там е заради нечовешките пространства - огромни сгради, необятни (но необходими) разстояния между тях, безкрайни прави булеварди … Град не за живеене, а за … и аз не знам за какво. Паради? Да видим Канбера колко е по-различен.


Още снощи надзърнахме в “перфектния” град. По опушените булеварди подминахме столичния военен мемориал. Не … военен палат. Разположен на 14 хектара. Знам, че Великият Океански Път се води за най-големият военен мемориал в света, но този дали не го конкурира? А от него тръгва огромен булевард - огромно дълъг и огромно широк. По права линия свързва погледа с парламентарния хълм, само река Молонго (Molongo) ги дели пешеходно. Напомня ми на пространството около обелиска във Вашингтон.


Тази сутрин се паркираме малко извън центъра, но близо до сградата на Парламента (Parliament House). Решение, за което по-късно ще съжаляваме много, предвид разстоянията тук. Когато се качваме на хълма, отваряме картата. Застанали сме с гръб към парадния вход на сградата и гледаме право напред към военния палат, а два лъча в идеална симетрия свързват тази точка с двата моста, които прекосяват реката. По пътната карта, този бряг на реката всъщност изглежда като ключалка - перфектно сечение между кръг и равнобедрен остроъгълен триъгълник.


Сградата на Парламента е модерна и запомняща се. Два симетрични корпуса се разстилат по краищата на хълма; пирамидална конструкция издига австралийското знаме на високо; двойна фасада ни води във входа на залата под държавния герб, тук изработен от тел - кенгуру и ему подкрепят щит под една звезда. Достъпът до фоайето и няколко зали е безплатен срещу бърза проверка през металния детектор.


Влизаме и оставаме без думи. Как се коментира такова нещо? Как въобще се асимилира? Няма какво да го крием - първата дума, която ни хрумва за интериора е “грозно”. След два месеца разсъждение по темата (сигурно след като го е сънувал многократно) тати сподели ето това в радио интервю и аз не знам дали мога по-добре да го опиша:


“Националният Парламент е поставен на прекрасно място. Отвън на мен ми изглеждаше прекрасно. Бях много впечатлен, докато не влязохме. Вътре, просто бях потресен. Това е една сбирщина от стилове, от култури, от материали, от цветове … Таванът прилича на японска хартиена къща; мраморните подове са все едно в Италия; има едни префърцунени парапети - нещо като ар-деко; мебелите са всякакви - и викториански и какви ли не.


Първата ни реакция беше, че архитектът (италианец) буквално се е провалил. Обаче аз всъщност си мисля, че това не е възможно. Този архитект е избиран с международен конкурс и като виждаме всичко, което се прави в Австралия в момента, си даваме сметка, че тези хора много добре знаят какво поръчват, кого слагат да го свърши - знаят какво искат. Аз мисля, че архитектът, точно както и аз се почувствах, не е намерил друг начин да изрази този артистичен хаос, който представлява Австралия.” Дааа, когато една държава няма собствена история, култура или кухня, няма как да има и уникален архитектурен стил. Като всичко останало, може просто да бъдат заемки от чуждото, от внесеното.


Остатъкът от коридорите и залите не са особено различни. Безкрайни мокети, дървени облицовки, идеални сглобки и портрети на политици. Стигаме и до двете заседателни зали - цветовете им лесно се задържат в съзнанието. Наситено розово-вишнаво за Сената и зелено-тюркоазено за Представителите. Почти пълна симетрия между двете зали. Язък, че едната трябва да побере повече политици от другата. Иначе можеше да са перфектни копия една на друга. По някаква причина, най-интересно ми беше да видя точно тези зали. Може би защото никога преди не съм била в парламентарна сграда - нито в София, нито в Будапеща или Лондон или където и да е било другаде.


Взимаме мъдрото решение да потърсим обяд в столовата тук. Цените се оказват много по-човешки от тези, с които обикновено се сблъскваме в Австралия. Все пак, горките политици трябва да могат да си позволят обяда. Сигурно не им плащат достатъчно и за такива злободневни разходи. И не само, че им е евтино, а им е и много вкусно. От нищо не можем да се оплачем.


След бърз оглед и на гифт-шопа сме готови да се върнем в горещината на летния ден. И тръгваме по безкрайната пътека към Старата сграда на парламента (Old Parliament House). Може би си мислите, че не е възможно град на 107 години да има цели две парламентарни сгради. И би трябвало да сте прави, но не сте. Новата e открита чак на (забележете) 9 май 1988 година и не е била в първоначалните проекти на “плановия” град. Само тази викторианска сграда е била. Днес тя помещава музея на австралийската демокрация (Museum of Australian Democracy), но нито един от нас не крие видимото си нежелание да го разглежда. Даже и тати не пледира. Но също така, никой няма да откаже няколко минути на климатик.


До музея има и малка градина, в чест на Кабинета на Представителите (House of Representatives Gardens). Не е особено специална, но един елемент привлича вниманието ни - тема, която силно беше покрита и в самата сграда на парламента - жените в австралийската политика. Горе на хълма имаше огромно табло с всички управляващи жени, а тук долу този прогрес е изобразен от мозаечен фонтан. Ивица от синьо-зелени плочки отбелязва всяка стъпка - от правото на глас през 1902 година (първото в света) до достигането на най-високото ниво през 2010 година, когато Австралия избира първата си жена министър председател.


Следващата най-близка сграда и интерес за нашето посещение е националната художествена галерия (National Gallery of Australia). В европейски пропорции това обикновено означава да пресечеш градинката. И тук е така, но градинката е цял километър. “Човешки” разстояния ли са това? За мен си е нагледен пример за грандоманщина.


Но пък галерията ни зашеметява! Колекцията е една от най-богатите, различни и увличащи, които някога съм виждала. А съм виждала много. Експозицията започва от ранно аборигенско изкуство във всякакви форми и стига до огромните имена на Полок, Дали, Муха, Уорхол, Ротко и още много! Аз не съм учила история на изкуството и не мога да ви въвлека в изложбените зали със знанията за всички стилове, които ни заобикалят. Но пък това не ме спира да нося усещането. Има нещо много спокойно, непринудено … широко тук. Цветността на всяко платно, дърво, мрамор - дори и най-белите крещят в пъстротата на чувствата, които носят. Нищо не се натрапва, всичко е на мястото си. Всяка творба приема предишната и те подготвя за следващата, но е достатъчна и сама. А каква сграда! Сякаш интериорите й живеят с картините и пластиките! Сякаш самата тя е многолика скулптура! Експонатите по стените се сменят, но от нея не можеш да отклониш поглед!


Най-голяма забава, обаче, пада в инсталацията на Яйойи Кусама: Духът на тиквите, спуснат в Небесата. Сигурна съм, че 88-годишната японка е вложила много дълбок смисъл, когато е създавала тази стая преди три години, но ние май ще обърнем повече внимание на повърхностната ѝ стойност. Защото е толкова прекрасна за шантави снимки. Жълта стая - стени, под и таван, покрити с черни точки във всякакви размери. А в огледален паралелепипед в центъра, има подредени няколко тикви в същия десен, които можеш да видиш само като провреш глава в огледалната стая в стаята. На английски има фраза: “Картината казва 1000 думи”. Затова ще ви оставя да гледате снимките, вместо да се опитвам да съчиня още 980 думи.


Оставаме в пределите на галерията, докато охраната не започва да ни гони. Абе те може да затварят, ама ние не искаме да си ходим. Не може ли случайно да ни заключат вътре? Бавничко попиваме пак залите, през които излизаме и сме от последните посетители, които прекрачват обратно в необятните паркове на Канбера.


Слизаме до реката, за да пренаредим остатъка от деня. Първоначалният ни план включва да прекосим по единия мост и да отидем до странния Национален Музей. Но от нищото се появява един велосипедист и ни заговаря. Усетил, че езикът ни му е познат и решил да провери. Бил комшия, грък и живее тук от много години. Като местен канберец, въобще не препоръчва да се ходи пеша до центъра на града. Ако досега разстоянията са ни се видели огромни, то следващото ще ни вземе душата.


И е прав - дори и обратно до колата ни трябват четиридесет минути. Ние с Ник ще се жертваме да отидем да я вземем, докато мама и тати ще си починат край водата. И после четири километра с колата до музея. Той, разбира се, е затворен, но ние можем и отвън да преценим странността на архитектурата му. Цветове, материали, форми, техники - едно с едно не си отива, не се допълва. Но щом им харесва …


От удобното купе на Бърти правим и бърза разходка на центъра - колкото да кажем, че сме го видели. Мама не беше права - има много да се гледа в Канбера, особено пък ако си решил да го правиш пеша.


Все още не съм сигурна дали Канбера ми хареса като град. Освен огромните си разстояния и изкуствените си пространства, столицата беше и празна днес. Да не забравяме, че е лятна и коледна ваканция. И след като никой не иска да живее тук, всеки си е хванал сърфа и се е изнесъл на океана. Затова Канбера, остава лишена от единственото, което сигурно я прави успешен пример за “планово” градоустройство - човешкото присъствие. Ако и хората ги няма, то какво остава?


29 декември

Добре, мамо! Отиваме в Сидни!


Всъщност не … отиваме на Бондай Бийч! Самия Сидни ще оставим за утре! От Канбера има два пътя към столицата на Нов Южен Уелс. Един директен и един панорамен. Ние с огромно желание бихме тръгнали по-втория, но горските пожари са в разгара си точно там. Щом могат да носят пушек до Канбера, може би наистина е разумно пътищата да са затворени. Затова поемаме по краткия, тъкмо да не мъчим Бърти. Но той, нали е поправен, не ни прави никакви проблеми за “кратката” отсечка от 290 километра.


В последния момент намерихме квартира в сърцето на Бондай. Голям късмет, но и цената ѝ отговаря на условията. Все още е твърде рано да се чекираме, затова ще паркираме направо на плажа, а като приключим разходката ще се настаним. Целият квартал е толкова по-различен от това, което видяхме преди четири месеца. Пустите тогава пътеки и плажове сега са пълни с хора! Място няма - игла да падне. Ето, къде са хората на Канбера. И нищо чудно.


В резултат на тази лятна еуфория, намирането на паркомясто, особено за нашето малко зверче отнема твърде много време. Най-сетне си намираме едничко, а то се оказва перфектното. Излизаме директно на Макензи Пойнт. Да, мястото с любимата ми гледка от Сидни. Бондай отляво и Тамарама отдясно! А в парка отзад, който преди четири месеца все още се строеше, има една пикник маса точно за нас и нашите сандвичи. Вятърът е безпощаден, но гледката си заслужава всякакви жертви.


Разходката ни продължава към Тамарама и атмосферата наистина няма нищо общо с пролетните ни моменти тук. Небето също е по-различно - светлината я няма. Заради пожарите, Сидни е напълно покрит в смог. Един син промеждутък няма, едно пухкаво бяло облаче не се вижда. Светлината и нюансите около нас са пречупени през този бежов похлупак и всичко изглежда притъпено и уморено. И това ще ни преследва в следващите много дни.


Дали сме на Марс?! Снимките отдолу са от първите и от последващите ни моменти тук. Мисля, че можете да познаете, кои са снимани днес, и кои сме правили преди четири месеца.


Изведнъж ме връхлита смес от чувства … основно негативни. Дали е заради умора; заради купищата хора; заради наближаващия край на австралийските ни приключения … не знам какво е. Но разваля настроението ми, а аз упорито се опитвам да го предам и на другите. Те са дошли тук да видят аджеба, що е то Бондай Бийч, а аз правя панаири. Но, за съжаление, така сме си свръх емоционалните хора. Разумно Ник ме отделя настрана и сядаме на един камък да наблюдаваме океана, плажуващите и многото кучета. Докато си събера мислите, мама и тати разглеждат (дано да им е било достатъчно) и идва време да се насочим към квартирата.


А тя е прекрасна. На няма и десет минути пеша от стъргалото на Бондай. В сградата има четири апартамента - ние сме на приземния етаж. Всички стаи са просторни - имаме си две отделни спални, всекидневна, кухня и дори двор. Интериорът е семпъл, но в наш стил и уютен. Ох как съжаляваме, че можем да останем само една вечер. Особено дразнещо е сега, докато пиша, защото знам къде ни предстои да се озовем на другия ден.


Решаваме да се разделим. Мама и тати ще се върнат на плажа и ще се разходят по панорамната променада, която ни заплени септември месец, а ние с Ник ще останем тук. На тихо и спокойно. Да правим нищо! Добре де, ще пусна пералня.


Срещаме се отново след два часа и половина на Бондай и се настаняваме в първия джаз бар. Мама успешно се е осолила в океана - двамата изглеждат доволни и щастливи. Атмосферата е супер заредена и зареждаща. Сервитьорките щъкат напрегнато наоколо, а отвътре се носи жива музика. Як джаз! Ще празнуваме!


Какво ще празнуваме? Тази сутрин и двамата искахме да направим едно много важно отклонение от главния път. С навлизането си през мегаполиса минахме през Редфърн, за да подминем Началото. Ако си спомняте, там се намира офиса на Too Easy Travel. От там преди почти четири месеца взехме Бърти и трябваше точно от там да минем, за да затворим примката. Стигнахме! Прибрахме се! След 24 хиляди километра! Гърлото ми се свива …


След няколко бири, пазарим за вечеря и преместваме празненството в квартирата ни. И без това се чувстваме “вкъщи” там. Виното продължава да се лее и всички си лягаме замаяни. Само два дни остават от тази година!


Тези три дни бяха странна смесица от преживявания. Но явно трябва да се мине през такива крайности, за да се свържат двата празника. Никой не може да очаква австралийско пътешествие по шосетата, без колата да аварира някъде. Това е от задължителните изживявания, които всеки трябва да има. В Канбера човек явно няма нужда от повече от един ден, за да я опознае, а Бондай е перфектната стъпка към Сидни. За нищо няма да ги заменим.


Останете си Вивид,

Вася (Боян, Ник и Светла)



следващ пост < Vivid Key > предишен пост

Vivid Key

© 2020 от Василена Коларова

АБОНИРАЙ СЕ ЗА ИЗВЕСТИЯ:

  • Facebook
  • Instagram
  • Pinterest