Австралийска равносметка

Сидни, 1 – 6 януари


1 януари

От летището се насочваме директно към новата квартира в Мосман (Mossman). Не че много ще ви потрябва тази информация, но кварталът е в северната част на Сидни. Горе долу между ситито и Менли Бийч. Ние ще се установим тук за следващите няколко дни. Под въпрос е точно колко ще са те. Е как така под въпрос? Нали в Бали ще ходите. Да, ще ходим … Но това не означава, че сме си купили самолетните билети. Имаме разни надежди, но те все още са имагинерни.


Квартирата ни е на хубаво място - в центъра на квартала точно до библиотеката. Но ни отнема време да я открием, тъй като наоколо не виждаме жилищни сгради. Заобиколени сме от купища празнично украсени и затворени магазини, а над тях все офиси. Въртим се като изгубени паленца … Качваме се пред една от вратите, а под изтривалката нещо подпира. Обещаните ни ключове! Тук сме значи. Прекрачваме в едно огромно помещение и ни отнема време да осъзнаем точно къде се намираме.


Основната стая е огромна с едно двойно легло, едно единично, два дивана и три маси със столове. А кухнята представлява един малък хладилник, върху него микровълнова и тостер, а всички те, напъхани в миниатюрната баня. Това определено до скоро е било офис. Даже и бялата дъска за срещи седи на стената. Да, интериорните решения са изключително странни, но ще е супер като сме само двамата.


Преди лягане се запознаваме и със съквартирантите си - огромни австралийски хлебарки. А уж плащаме стаята да е само за нас. Когато живях в София една година, изживях голям кошмар с местните хлебарки. Дори и унищожителят, който дойде да ме спасява, беше ужасен от пълчищата в целия апартамент. Но сега се благодаря, че не бяха от този австралийски вид. С малките се разбирахме, с тези - няма начин. Смачкваме инстинктивно първата в банята-кухня и вече сме готови за филм и релакс. Пред огромния ни прозорец свети дърво, все още в коледната си премяна. Носи се романтика в това ново, странно и приятно убежище.


***

2 януари

Спим до 11 часа, но дори и будни не бързаме да станем. Чувстваме се по нов начин. Може би още от времето ни в Германия не сме имали такива дни, в които не сме обвързани с нищо. Няма места, на които да ходим. Няма ги другите хора, с които да се съобразяваме. И Бърти не може да ни прави проблеми, когато е неподвижен под едно дърво.


Само едно може да ни мръдне от това спокойствие – гладът ни. Когато вече не можем да отречем къркоренето, се обличаме и влизаме в сърцето на Мосман. Дните все още са празнични и повечето магазини са затворени. А покрай тях и много от ресторантите. Коремчетата негодуват, но на нас ни се обикаля. Кварталът е спокоен и дори витрините са достатъчни, за да допълнят разходката ни. Тръгваме по горната улица, връщаме се по долната, завъртаме се в парка и хващаме нова посока. Хубаво е.


Единственото място за обяд, подходящо за нас, е в близкия мол. Поръчваме уверено и чакаме въодушевено. Но бързо сме хвърлени в шок, когато пристига подносът. Оказва се, че не сме се разбрали много със сервитьора, защото в азиатското ни тофу има телешка кайма. Ужас! Ама като знаем, че споровете ще бъдат изгубени в превода, просто оставяме купата настрани и се фокусираме върху зеленчуците, които все пак успешно сме избрали в другата манджа. Май е най-добре да заредим “банята” с пресни продукти, че да не се оставяме пак на волята на съдбата и местните ресторантьори.


Прекарваме остатъка от деня по компютрите. Ще ме питате, какво толкова правим по тези компютри, нали сме на пътешествие. Ама то не се случва като двуседмична почивка на морето. Трябва да се следят редовно банковите сметки, да се планират финансите, да се разработват маршрути. Всъщност такъв вид пътуване си е много сериозна работа.


Привечер се оказва, че вчера не сме изпратили достатъчно силно послание на съквартирантите ни да стоят настрана. Както си нося мръсни чинии към банята, изпищявам при вида на един гигант, кръстосващ плочките. Като съпруг-закрилник и супергерой, Ник мигновено се обръща и го смазва със сапунения тиган, който държи в ръцете си. Верни се оказват анимационите филмчета за пригодността на тигана като оръжие.


За да ни развесели след тази страшна среща, Вселената ни изпраща един отговор по обявата за Бърти. Тя вече е онлайн около месец, свалихме цената веднъж, а това е първият заинтересован. Радваме се, че все пак го има, но очаквахме много по-голям интерес. Това е обикновено най-силният сезон за продажба на такъв тип коли. Преди четири месеца даже твърдяха, че ще можем да го продадем на печалба. Не губим надежда … възможности има.


3 януари

Сутринта отново започва горе-долу по обяд. Завиждате ли ни? Но този път няма да се излежаваме до безкрай. След бърза закуска си намираме по едно удобно местенце от безкрайните комбинации в този странен апартамент и се фокусираме пак върху работата. Аз продължавам да пиша, а Ник най-сетне ще резервира полетите и квартирите за Бали и Сингапур. Официално излитаме след 4 дни. Вълнуваме се страшно много. Там ще е толкова по-различно от Австралия. А Бърти ще трябва някак да бъде продаден, защото в багажа за Азия няма да има място за него.


В ранния следобед решаваме да излезем на разходка. Стига сме стояли в този офис. Сидни със сигурност има много още да ни покаже. Този път ще отидем в Северен Сидни – кварталът по северния бряг на залива, на запад от Харбър Бридж. Шматкаме се по улиците и наблюдаваме утихналия живот. Наистина взимат почивката си насериозно тук. Оборудваме ГоПро-то за пълна използваемост и се запътваме към водата, за да го изпробваме. Ник е супер запален по малката камера. Носи я със себе си навсякъде и редовно тества различните ѝ функции - от ширина на обектива до гласов контрол. Мама и тати как уцелиха в десетката с този подарък!


По пътя в Лавандуловия Залив (Lavender Bay), минаваме през градина, в каквато не съм очаквала да попадна в Сидни. Заобикаляйки шумни строежи или чисто нови жилищни небостъргачи, изведнъж се пренасяме в гора като от приказка. Изглежда като да е дело на местните сиднинчани, защото е пълна с всякакви джунджурийки, събирани с времето. Парапетите са от криви клони и стъбла. Тук там има масички или пейки за посядване. Само феичките ми липсват, но те сигурно излизат в полунощ. Намерили са си начин хората да избягат от забързаното шумно ежедневие и да се свържат с Природата. Ей тук да бяхме дошли за фойерверките - не че щяхме да намерим място.


Пресичаме влаковите релси и излизаме на залива. Катовете пред нас са уникални. Лодки и яхтички на най-преден план, малко зад тях шарената атмосфера на Луна Парк. Цялата гледка е поддържана от величието на Харбър Бридж, а зад него се издигат небостъргачите на централния бизнес район. Ако това не е кадър за картичка … Но всъщност, намираме и по-хубав. Измежду огромните луксозни къщи надолу по залива към тези пластове се включва и Операта. Ех, да живееш тук …

Разходката ни е бавна. За къде ли имаме да бързаме? Нищо не ни липсва. Мога да намеря щастие навсякъде в Сидни. Не знам защо, всеки, с когото говорихме за града в последните четири месеца, се опитваше да ни развали мнението за него. Толкова е красив и различен. Де да беше и по-близо до вкъщи. Продължаваме пеша все така през улиците докато жегата не ни качва на най-близкия автобус. Туристът, колкото и добре да живее, летните горещини го настигат.


Тази вечер действаме по-разумно, за да избегнем срещата с гадните съквартиранти. Щом насилието не помага, да видим какво ще кажат като оставим включена лампата в банята. Може да не е природосъобразно, но те са малко като вампирите - разхождат се по тъмно. А за наше щастие изкуствената светлина им е също толкова непоносима колкото и слънчевата. А да видим сега, гадинки лоши! Повече нито една не видяхме през престоя си!


4 януари

Не знам дали си заслужава да разказвам за днес. Останахме в квартирата цял ден, за да свършим възможно най-много административни дейности. Ненужни са такива дни за целите на един пътепис. Не, всъщност греша … Много са нужни за коректното водене на подробни записки. Когато цели две седмици родителите ти са те разсейвали и не си написала и ред в дневниците, трябва да отделиш тези много часове, за да има в крайна сметка какво да разказваш. Иначе ще остане само приказка в картинки, ако сме съобразили да снимаме достатъчно.


За да се пораздвижим, по някое време изпразваме цялата кола в квартирата. Аз оставам да бърша калните крака на походните маси и столове, а Ник отива на автомивка. Даже се налага да мине два пъти, защото първия път не е бил достатъчен за количествата пясък натрупани отпред. Как иначе да я представим на евентуалните купувачи. Те не че се редят на опашка, де … Остава ни май само една опция, която може и да се окаже единствената сигурна.


5 януари

Днес ставаме навреме - имаме среща с Том. Слизаме от автобуса в Менли. Научихме си урока преди няколко дни и предвидливо не взехме Бърти с нас. Минаваме по централната улица. И после пак. А Том все “идва”. Най-сетне, на третата дължина ни намира. Планът беше да си направим пикник на плажа, но изглежда, че нито един от нас не е взел тази идея присърце. Не се притеснявайте, решение винаги има! Нали вече си изпробвахме една от местните бургерджийници преди няколко дни. С радост я посещаваме повторно.


И ето ни с пълни кореми - излизаме отново на ветровития плаж. Влизам за последно в Австралийския океан. Ник и Том отказват да мръднат дупетата си от пясъка, но аз нямам намерение да изпусна тази последна възможност. Грабвам ГоПро-то и с детско щастие се затичвам към студените води. Всяко океанско потапяне е като някакъв ритуал. Като успешно преминат изпит. Като свещено право. Кой знае кога пак ще ми се случи тази чест? Пък вие двамата си стойте сухи на пясъка.


Осолена и щастлива съм готова да пия горещ шоколад в някое кафене. Намираме едно, носещо гръмкото име “Хемингуей”. То е нашето място. Том пита младичката сервитьорка дали писателят някога е бил тук. Нейният неразбиращ поглед бързо приключва темата. Не сме много сигурни, че тя някога е чувала за Ърнест Хемингуей и има някаква представа кой е той и с какво е известен. Е, айде да не се правя и аз на голямата работа - не съм чела Хемингуей още. Но поне знам кой е! Гугъл ще помага тогава – не, не е бил тук.


След прекрасния следобед и сбогуване с Том, се връщаме в Мосман. Никой до сега не откликна на обявата ни за Бърти. Няма да се изненадам, ако бушуващите пожари имат пръст в тази работа. Събитията са намалили прииждащия поток от приключенци, готови да покорят Австралия и никой не го иска. Ние предвидливо преди няколко дни се свързахме с компанията, от която го купихме. Надяваме се, че те ще го откупят от нас и следващата продажба ще бъде в техните опитни ръце.


Ще бъде дълъг ден. Стискайте палци.


6 януари

Още със събуждането съм притеснена. Утре летим много рано, така че това е последният ни ден тук. Бърти трябва да мине проверките; трябва да бъде продаден; парите трябва да са преведени днес. Толкова много неща могат да се объркат, че даже не ми се мисли. Изнасяме от квартирата всичко, което няма да пътува с нас в Азия. Подреждаме багажника за последно.


Оставяме белия си другар в сервиза, където ни пратиха. Пак, че някой работи в това отпускарско време. Тук ще направят пълен технически преглед, оценка на повредите и по това в компанията ще определят цената. Когато се свързахме с тях преди няколко дни, те казаха, че биха оценили Бърти за не по-малко от половината на сумата, за която са ни го продали. След това ще се извадят разходите за намерените повреди. Ние купихме Бърти за $6 000. Върху това имаме около $1 500 допълнителни разходи като палатката и други подобни, но те не влизат в сметката. Преговорите ще започнат от $3 000, ще вървят надолу и никой не знае къде ще спрат.


Събираме си нещата от колата и тръгваме. Нервите ми са много опънати. Чак след стотина метра осъзнавам, че повече няма да видя Бърти отново. Никога. А не се разделихме, както трябваше. Не ме разбирайте погрешно. Радвам се, че скоро той вече няма да е наша отговорност и съм готова да се разделим. Но беше малко студено да не му кажа едно истинско довиждане. Да го потупам и да му благодаря. Той беше толкова внимателен с нас. Беше нашият дом през всичките 24 хиляди километра. Без непреодолими препятствия. Справи се толкова добре – не можехме да искаме повече от него.


Но вече го оставихме. Няма да се върна. Може би имаме достатъчно силна връзка, за да се разделим от разстояние. Сега само ще стискаме палци да се представи добре на прегледа. Защото той може да бъде също така обичан от други луди глави, които да му помогнат да прескочи своите 300 хиляди километра. Ние го оставяме на 290.


Казаха ни, че проверката ще отнеме около два часа, затова влизаме в един пъб да запълним времето. Стомахът ми е на възел и даже един сок не мога да изпия. Не мога да фокусирам ума си върху каквато и да била продуктивна дейност. Просто чакам и гледам през въздуха. Времето все ще мине.


Вече сме към края на двата часа. Нетърпеливи влизаме в офиса на Too Easy Travel. Ян ни посреща от вратата. Той ни помогна да започнем това пътешествие преди четири месеца, сега пак той ще го завърши. Още не е получил информация от сервиза, така че ... продължаваме да чакаме. Още два часа. В повечето време просто скролваме на телефоните си, а отвреме на време Ян минава и ни заговаря за пътуването.


Изведнъж умът ни е окупиран от новини, които сякаш не можем да асимилираме. Получаваме съобщение в семейния чат, че Ед, средният брат на Ник, е в болница, след като е получил епилептичен пристъп вкъщи. Не, той не е епилептик. А от почти 12 часа е в медикаментозна кома. От толкова време семейството е в агония, а ние чак сега разбираме. Но какво можем да направим, освен да изпращаме позитивни мисли и да се доверим на професионалистите да си свършат работа. Сигурна съм, че утре сутрин ще чуем добри новини. Няма как да не чуем, че всичко е наред. Просто няма как ...


А ние продължаваме да чакаме. Собственикът на сервиза е на почивка в Бали, а само той може да даде оферта за евентуалните предстоящи ремонти. Най-сетне Ян пристига и отваря имейла пред нас. Нищо сериозно не е открито по Бърти, но малките проблеми са доста. От сервиза услужливо са сумирали предполагаемите разходи и са ги написали с големи червени цифри. $3 000! Сърцето ми се свива. Какво означава сега това? Дали ще ни дадат въобще нещо за нашето зверче? Сметките ни пак ли ще излязат грешни?


Ян ни кани да влезем в офиса. Ще почакаме още малко, докато в другата стая се консултира с партньора си. Връща се при нас и … Нали сте ходили на автосервиз? Знаете какво е. „Ние, вика, по принцип не бихме купили кола от пътуващи хора, защото те не инвестират в поддръжката, знаейки че все някъде ще я зарежат.” Мълчим ... “Обаче, казва, виждаме, че вие сте се грижили добре за нея, така че не се притесняваме да я купим от вас.“ Продължава да изтънява нервите ни. Партньорът му не би я купил изобщо. Увяхнахме ... „Но аз съм готов да ви предложа $3 000 за колата.“


Какво!? Ама това сериозно ли!? В главите ни изведнъж се сблъскват невъобразимо щастие и успокоение, но … трябва да се държим като британци. Вместо да си оголим зъбите от ухо до ухо, лицата ни застиват и само с по една повдигната вежда придобиваме въпросителни изражения. Току виж, качим с още няколко долара цената. “А дали това включва и всички екстри, които оставяме с колата?” - Това е компетентното включване на Ник, който знае всяка техническа подробност за палатката, за тентата, за подвижното оборудване ... Не че има значение. Цената, която предлагат е прекрасна, просто сме длъжни да се правим на притеснени. Е, добре, “съгласяваме” се на тяхната оферта и подписваме всички документи. Разбираме се, сега да ни дадат авансов депозит, а остатъка да получим до седмица. С малко по-усмихнати изражения им благодарим и казваме довиждане.


Продължаваме да държим щастието си под тапа и когато излизаме от офиса. Да не би някой предстоящ купувач да ни види. Но всичко се отпушва, когато завиваме зад ъгъла. Силен вик проехтява и от двама ни докато подскачаме и танцуваме по улиците. Не можем да повярваме на късмета си! Дали всичко това не е някакъв сън!? Успех, Бърти! Ти можеш да се справиш!


Качваме се на влака и слизаме на Сентрал Кий. Имаме вече повече от 15 дни в Сидни, а така и не сме били на тази станция. Тя е буквално зад пристанището и от коридорите ѝ се виждат фериботите, Операта, Моста и разбира се, огромният грозен лайнер паркиран посредата. Защо ли все сме я пропускали досега? Продължаваме и с разходката. Влизаме в Рокс на лов за сребърна коала. Когато баба Констанс посетила Австралия преди 20 години, тя си купила няколко фигурки на австралийски животинчета. Тези сувенирчета са постоянна свързваща тема между нея и Ник, защото като малък той редовно ги е обръщал с главата надолу и продължава да го прави дори и на 25 години. Сега държи да добавим към колекцията коалка. Ще я търсим в последния ни ден тук, но Сидни е пълен със сувенирни магазини - задачата не е никак трудна.

С коала в джоба влизаме в пивоварната на пристанището, тъкмо след като грозилището лайнер се е изнесло и гледката към Операта се е отворила. В Джеймс Скуайър пихме първата си австралийска бира, тук ще изпием и последната. Имаме нужда от гледка и от перфектното място да затворим кръга и да празнуваме.


Пием и за здравето на Ед. Какво ли се случва там ...


За да се уверим, че завършваме тази част от пътуването както трябва, решаваме да минем пеша по Харбър Бридж. От високото гледката е зашеметяваща – цялото пристанище е като в дланта ни. Официално мога да потвърдя, че няма ракурс, от който не сме видели сградата на Операта. Перфектното място за последен австралийски разговор с бабите. Идеалното място да кажем довиждане.


След несполучлива вечеря, се опитваме да заспим рано, но мислите ни за Ед не ни позволяват. Все още нямаме никакви новини и сегашната ситуация не напуска главите ни. Нито пък тази на Алекс – най-големият брат от тримата. Говорим си и с него и се опитваме да разберем защо се случва всичко това, но нито един от нас няма нужните квалификации. Разбираме се утре рано сутрин всички да звъннем в Англия, за да научим подробности. Всички си лягаме изключително притеснени, но по наш си начин се опитваме да изпратим най-позитивните мисли към Вселената. Било чрез молитви, или мантри, или просто братски мисли. Не можем да заспим, а трябва да станем в 5:30! Хайде, Ед! Време е да се събудиш. Ще чакаме добрите новини утре сутрин.



Пристигнахме на 7 септември 2019 година.

Тръгваме си на 7 януари 2020 година.

4 месеца.

24 000 километра.

96 поста в Инстаграм.

37 пътеписа.

6 щата.

2 (двама) пътешестващи.

1 кола с палатка.


Безброй спомени.


Не знам как да обобщя това време. Пътешествието ни е нещо, което и до ден днешен не можем да осъзнаем. Често не вярвам, че наистина се случи и си спомням за някои места сякаш съм ги гледала на филм. Но спомените ми са толкова детайлни, че не може просто да съм ги сънувала.


Австралия не е държава, в която бихме искали да живеем. Твърде е далеч от вкъщи. Пък и ние сме си заклети европейци – порядките Там Долу не са ни така привични. Но с радост ще се върнем някой ден. Да видим отново и да си спомним позабравеното. Не, няма да е скоро. Първо ще обследваме всичко останало по света.


Никога няма да забравим какво ни се случи тук! Осъзнаваме привилегията да преживеем всичко това. Ще я ценим вечно и ще направим всичко възможно да я предадем нататък. Благодарим на Вселената, че ни позволи да изследваме Австралия. Благодарим ти, Австралия, че беше така готова за нас!


Благодарим!

Благодарим!

Благодарим!


Останете си Вивид,

Вася (и Ник)


КРАЙ НА ВТОРА ЧАСТ



следващ пост < Vivid Key > предишен пост

Vivid Key

© 2020 от Василена Коларова

АБОНИРАЙ СЕ ЗА ИЗВЕСТИЯ:

  • Facebook
  • Instagram
  • Pinterest