Лудост по азиатски

Сингапур, 14 – 15 януари


14 януари

Събуждаме се пак в претъпканото си общежитие в сърцето на Малката Индия на Сингапур. Да вземем да си разгледаме квартала-домакин тогава. Оказва се, че името му не е само нарицателно. Всичко, което може да бъде от туристически интерес е събрано в две-три улици. Пъстри, претъпкани и миризливи, както установихме още с първите стъпки тук. Трябва да си призная, че тази смес от остри аромати не е много приятна за обонянието ми. Не знам от къде точно се носят – подправки ли са, кадене ли е или готвено. Но най-вероятно е силна комбинация от трите. Не се дърпам, когато Ник предлага да се качим в метрото към Чайнатаун.


Там ни посреща съвсем различна атмосфера. Може би предстоящите празници и живата подготовка имат пръст в работата, но тук определено кипи живот. И мирише вкусно! От метрото излизаме точно в центъра на манджите. Въртим се, разглезени от опции и оплетени в превода, докато най-сетне правим заветния избор. Минаваме през количката за плодове, където внимателно са наредени нарязани парчета от по-познатите ни и не чак толкова. Залагаме на резени диня и ананас – те няма как да ни разочароват, но и смело опитваме пресен джакфрут и местни райски ябълки. Този път всичко е прекрасно, дори и новият джакфрут, за който се изисква постоянство и време да свикнеш с вкуса. А след това се сдобиваме и с една пържена кифла със сладък пълнеж от черен боб и пържена баничка с праз – нищо с праз не може да ме разочарова. А най-важното е, че тази вкусна закуска не ни струва нищо. Е, в сравнение с всички останали ресторанти в Сингапур. Тук сякаш не сме в същия град. Сега разбирам защо механикът сингапурец в Аделаида ни прати тук.


Нахранени, влизаме в Марина Бей Сандс с конкретна цел. Не само ще си оставим очите по скъпарските му интериори, но и ще вземем да изхарчим малко пари. Един от сватбените ни подаръци е по питие или две в Небесния Бар (Skybar) на хотела, но в него не се влиза току така. Обърнала съм интернета, да разбера какви са изискванията за дрес код и дали ще ни пуснат по къщи гащи и тениски. Уж може да си турист-айляк през деня, но аз нямам намерение да рискувам. Пък и Ник си разнася ризата вече пет месеца по света, точно за този момент. Влизаме в тоалетните във фоайето и излизаме нови хора – рокли, ризи, спретнати обувки, бижута, прически ... Току виж сме минали за баровци.


А за да те пуснат в асансьора за петдесет и седмия етаж, първо трябва да си платиш билет от $23 на човек. То се води и за ваучер към поръчките на терасата горе и няма “не съм жаден”. Пиеш, не пиеш, и гледката си държи на цената. Горе в небесата първо залепваме на югоизточните перила с птичи поглед към Градините до Залива. Всяка сграда и всяко Супердърво като на интерактивна туристическа карта. А в самия залив чакат кораби. Колко са, сигурно само пристанищната централа може да каже. Аз просто виждам МНОГО!


Късметлийски сядаме на маса точно до стъкления парапет на бара. Гледката ни към марината, централния бизнес дистрикт и остатъка от Сингапур е безпрепятствана. Разбира се, платеният вход не е достатъчен дори и за най-евтиния джин с тоник от менюто. Ама не сме дошли да се пазарим. Дори и когато даваме 28 лв. за едно питие. Джинът се казва Танглин (Tanglin) и е местно, сингапурско производство. Наслаждаваме му се, както на всеки друг, защото не разбираме каквото и да било от джин, освен факта, че обичаме да го пием.


Но дори и да не сме познавачи на джин, мисля, че имаме добра идея какво е хубава гледка. И тази може да оглавява всякакви класации. Сигурно и повече щях да платя, щом ми позволява да съм като птичка тук. И не пречи, че се понаконтихме, за да се качим. Чувствам се много на място. С няколко снимки и видеа на ГоПрото, първият джин е свършил и пристига втора чаша. Май бая сме полудели тук, но сигурно само веднъж ще ми се случи да съм в този бар и то на чужди разноски. (А аз пак намирам да подслушвам разговор на българска група.)


На лек градус, слизаме обратно на твърдата земя и влизаме в шарените Градини до Залива. Ще си използваме билета за Облачната Гора (Cloud Forest). Прозорците вече трябва да са измити. За разлика от вчерашната оранжерия за цветя и по-ниски растения, тази е цяла джунгла. Тропическа гора – далеч по-впечатляваща от цветната си сестра оттатък. В центъра се издига 35-метрова планина, а от най-високата ѝ точка се спуска широк водопад. Очите ни са ококорени невярващо. Ченетата - почти паднали. Еха!


Целият купол предлага различни пътеки, горички и хралупи, в които можеш да се гмурнеш и да се изгубиш. Парадна пътека опасва централната планина и те качва до върха ѝ със скрити гледки към водопада, градината за орхидеи, инсталацията за въздушни растения и какво ли още не. Зелено навсякъде! Малко преди да излезем се включват и пръскачките за тропическа мъгла, за да ни покажат откъде идва името на гората. Изведнъж погледът ни наистина е замъглен, планината пред нас изчезва. В облак сме.


Случайно откриваме и Тайна Градина (Secret Garden) под планината. Невероятно, екстравагантно, креативно, красиво пространство. Когато чуем думата градина или оранжерия, ние - обикновените хора, имаме някаква конкретна, традиционна представа. Колкото и да се мъча да развихря фантазията си, никога не бих могла да си представя, ка